България пред залез: 1300-1393/1396

[Mozo]

България пред залез: 1300-1393/1396

Със смъртта на Смилец кризата в България достигнала до най-високата си точка. По право
престолът се падал на покойния му син Йоан или по-точно Йоан Комнин Дука Ангел Врана
Палеолог, но реалната власт в страната била н ръцете на царицата-майка, която се опирала на
своя зет Елтимир (брат на цар Георги I Тертер). Вдовствуващата царица, която търсела пътища
за укрепване на своето положение в България, направила странен ход: предложила брачен съюз
на сръбския крал Стефан Урош II Милутин -ход, който би трябвало да доведе до обединението
на двете съседни страни. За щастие на българската държава тези опити срещнали нежеланието
на партньора и ловките действия на Византия. Докато българската царица провеждала тази
недалновидна политика, съдбата на България била вече решена другаде. Развихрилата се
гражданска война сред татарите довела до смъртта на могъщия Ногай и неговият син Чака
решил да потърси спасение в България и „правата" си върху българския престол (той бил зет на
Георги I Тертер). Положението в страната било такова, че той наистина постигнал целта си, не
без помощта на своя шурей Теодор Светослав. Така престолът на Асеневци преминал в ръцете
на един татарин и падението на България достигнало до най-ниската си точка.
За щастие това необичайно положение във върховете на властта продължило твърде кратко
време. За Теодор Светослав възшествието на Чака било само временно, преходно положение.
Само няколко месеца по-късно, когато войски на новия хан на Златната орда Токту се появили
край Търново, синът на Георги Т Тертер успял да организира преврат, Чака бил умъртвен, а
главата му била изпратена на татарския владетел. Така Теодор Светослав (1300-1322) станал
български цар.
Новият цар заварил една изтощена от половинвековна криза страна. Видин продължавал да
съществува като независима територия и нейният владетел Шишман (а по-късно синът му
Михаил Шишман) почти не се съобразявал с Търново. Подобна полунезависима област
започнала да се формира в Крън, където властвувал чичото на Теодор Светослав Елтимир (там
на първо време намерила убежище и вдовицата на Смилец). Единственото благоприятно обсто-
ятелство било в добрите отношения със Златната орда, която отстъпила на България земите
между устията на Дунав и Днестър, с важния град Маврокастрон или Аспрокастрон (Белгород
Днестровски).
Основните външнополитически усилия на Теодор Светослав били насочени на юг, към
Византия. Тази политика е напълно обяснима; от една страна, към нея я тласкала традицията
(Сърбия все още оставала „незабелязана"), а, от друга, във Византия намерили убежище, пак по
традиция, двамата братя на покойния Смилец Радослав и Войсил, които в продължение на
няколко години били остриетата на Византия в действията й срещу България. Но в самото
начало империята направила опит да използва за своите цели Михаил Асен, син на Константин
Тих Асен. Претендентът наистина се появил в България, но след като не постигнал нищо,
дирите му се загубили.
Наскоро след това срещу България, по-точно срещу Крън, настъпила византийската
войска, командувана от Радослав. Ромеите били разгромени, Радослав бил пленен, ослепей и
върнат във Византия, а останалите пленници били разменени срещу Георги I Тертер (бившият
цар бил изпратен от сина си да управлява Червен, а наскоро след това станал монах в някой от
Ивановските скални манастири).
Българо-византийската война навлязла в решителна фаза през 1304 и продължила до 1307
година. Как се развили военните действия? Българската войска, предводителствувана от Теодор
Светослав и Елтимир, без особени усилия овладяла територията между Стара планина и
Странджа, с градовете Ктения, Русокастро. Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол.
Византийците не останали безучастни и настъпили на север начело със съимператора Михаил
IX Палеолог, Михаил Глава и Войсил. Сблъсъкът станал край р. Скафида на 23 август 1304 г. и
завършил с краен успех на българите. Но византийците продължили своята кампания, като се
насочили срещу Елтимир и овладели областта между Сливен и Копсис, а след това успели да си
възвърнат и загубените през пролетта градове по Черноморието. Теодор Светослав и Елтимир
също не бездействували и предприели ново настъпление (есента на 1304 г.), но били възпрени
от каталански наемници,
През следващата, 1305 г. разположението на силите се променило - византийците успели
да се споразумеят с Елтимир и той преминал на тяхна страна. Но това не разколебало
българския цар, който без особени трудности ликвидирал съпротивата на своя чичо и
присъединил неговите територии към българската държава. Решителните събития настъпили
към края на 1306 г. и имали много неочакван характер: зимата на 1306-1307 г. била твърде
тежка за Константинопол, чието население изпитвало несгодите на тежък и продължителен
глад. Теодор Светослав не пропуснал тази възможност за уреждане на двустранните отношения,
доставил житото, необходимо за изхранването на византийската столица, след което бил
сключен мир между България и Византия. Мирът според обичайната практика бил съпроводен с
брак между Теодор Светослав и Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог.
В продължение на петнадесетина години мирът между двете страни бил спазван стриктно
или поне липсват сведения за неговото нарушаване. Тази липса на събития на българо-
византийската граница налагала пълно мълчание на византийските хронисти и историци и ние
знаем твърде малко за българското минало от това време. На фона на това мълчание изпъква
едно събитие - през 1314 г. в Маврокастрон (или Аспрокастрон), т.е. Белгород Днестровски, бил
убит един францискански монах. Това довело до конфликт между България и Генуа, до забрана
на генуезката търговия с българските черноморски пристанища. Този конфликт приключил три
години по-късно, през 1317 г., с възстановяване на търговските връзки между двете страни.
През 1321 или началото на 1322 г. Теодор Светослав починал и престолът бил наследен от
сина му Георги II Тертер. Но изненадващата смърт на младия български цар (началото на 1323
г.) му попречила да разгърне своите действия - защита на Пловдив и настъплението към
Адрианопол.
Прекратяването на Тертеровата династия изправило българската държава отново пред
сериозен проблем, а именно: кой да поеме върховната власт в страната? Изминалите 50 (или
дори 75) г. показали до каква степен стабилността на страната - във вътрешен и външен план -
била в зависимост от пътищата и средствата, използвани за овладяване на царския трон, от
хората - понякога случайни, - които поемали короната и скиптъра и управлението на България.
Подобен извод безспорно е бил направен и българската аристокрация посочила за приемник на
последния Тертеронец Михаил III Шишман Асен. Този избор не бил случаен. Безспорно деспот
Михаил е бил сред най-авторитетните представители на най-висшата българска знат. Това
положение се дължало не само на позицията му на видински господар (от преди 1313 г.) и зет на
сръбския крал Стефан Урош II Милутин, а преди всичко на произхода му - Михаил бил най-
сериозният претендент за българския престол сред потомците на Асеновата фамилия (той бил
внук на Анна -Теодора, дъщеря на цар Иван II Асен от третия му брак). Неговият избор
означавал не началото на нова династии, а възстановяването на старата и славна династия на
Асеневци.
Краткото царуване на Михаил III Шишман Асен (1323-1330) е познато добре само откъм
една страна: външнополитическата и свързаните с нея военни действия. За щастие изворите
позволяват да се възстановят не само конкретните стъпки на новия български цар, но и
неговата цялостна външнополитическа програма. Като потомък на Асеновци царят прегърнал
основната идея на своите пред-ходници, а именно: създаването на една голяма българска
„държава от Византион (=Константинопол) до Истър (= Дунав)", както и освобождаването на
Македония от сръбска власт и нейното повторно (след времето, на Иван II Асен) обединение с
България. Михаил Асен трябвало да осъществява своите намерения в сложна политическа
обстановка във Византийската империя (гражданската война между Андроник II Палеолог и
неговия внук Андроник: III), от една страна, и все по-нарастващата сила на Сърбия, от друга.
Първите стъпки на Михаил Асен обаче имали много по-конкретна цел: възвръщането на земите
между Несебър и Сливен, които Византия овладяла, възползвайки се от смъртта на Георгий II
Тертер. Действията на българския цар били успешни, но в същото време те били помрачени от
нелепото падане на Пловдив в ръцете на ромеите. Оттук нататък цар Михаил Асен преминал в
настъпление и се изправил лице в лице с младия император (или по-точно съимператор на дядо
си) Андроник III Палеолог. Конфликтът приключил (1324 г.) със сключване на мир и брак на
Михаил Асен с вдовицата на Теодор Светослав Теодора (сестра на Андроник III). Мирният
договор бил подновен през 1327 г., когато българският владетел се задължил да подкрепи
Андроник Ш в борбата срещу дядо му, а византийският василевс трябвала да подпомага Михаил
Асен в действията му срещу Сърбия. Наскоро след това събитие гражданската война във
Византия избухнала отново и предимствата на Андроник III се очертали твърде бързо.
Развитието на военните действия подтикнало Михаил Асен ца се намеси в конфликта на
страната на стария император и да се опита да овладее византийската столица. За съжаление
българският цар не преценил правилно обстановката, не само бил принуден па изтегли войските
си от подстъпите към Константинопол, но и след активната намеса на Андроник III Палеолог,
вече василевс и автократор (от 24 май 1328 г.7 когато неговият дядо абдикирал), бил принуден
да сключи нов договор с империята (края на 1328 или самото начало на 132У г.). Трудно е да се
разшифрова формулировката „здрав и вечен мир и съюз", но последвалите събития показват, че
в основата на договора залегнало българо-византийското сътрудничество, насочено срещу
Сърбия.
И наистина през 1330 г. цар Михаил Асен, след като „византийската" му политика не била
доведена до сполучлив край, се посветил на осъществяване на програмата си спрямо Сърбия,
т.е. възпиране на сръбското настъпление в Македония, отхвърляне на сръбското господство над
северозападните български земи и в крайна сметка унищожаване на сръбската държава (в
подялбата трябвало да участвува и Византия). Подготовката на военните действия (Михаил
Асен привлякъл на своя страна освен Византия, разбира се, влашкия войвода Иванко Басараб,
Молдова и Черните татари) и първите стълкновения били сполучливи за българския цар. Но на
28 юли 1330 г. нищо неподозиращите българи, които разчитали на временното примирие, били
нападнати от сръбските войски, командувани от престолонаследника Стефан Душан, и
претърпели сериозно поражение. Самият Михаил Асен бил тежко ранен и починал от раните си
или както твърдят други извори, бил екзекутиран но нареждане на Стефан Душан.
Поражението край Велбъжд (дн. Кюстендил) открило пътя, за пръв път в българската
история, за проникване на сръбско влияние в България. Под натиска на победителката Сърбия и
лично на Стефан Урош III Дечански Иван Стефан - син на Михаил Асен от първия му брак. и
лишен от престолонаследие през 1324 г. - бил измъкнат от несигурното положение, в което
живеел вече шест години, и провъзгласен за български цар.
Властвуването на Иван Стефан била твърде краткотрайно, то продължило само седем-осем
месеца и преминало под знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в
страната. Щом научил за гибелта на цар Михаил, Андроник III потеглил срещу Българин и без
много усилия завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол. Тази
териториална загуба довела до конфликт между просръбската партия, оглавявана от бившата
царица Анна и Белаур (брат на Михаил III Шишман Асен) и привържениците на Асеневци.
Нещо повече, антисръбските настроения били достатъчно силни, за да доведат до открит бунт,
който свалил от престола Иван Стефан и въздигнал за български цар Иван Александър.
Иван Александър (син на деспот Срацимир и Кера Петрица, сестра на Михаил III Шишман
Асен) бил сред най-изявените български боляри - той имал най-високото дворцово достойнство
деспот и владеел Ловеч и околните земи. Потомък на Асеневци и Тертеровци, племенник на
Михаил III Асен - всичко това го направило естествен водач на антисръбските сили в България
и най-изявен претендент на българския престол. И наистина през пролетта на 1331 г. Иван
Александър вече стоял начело на българската държава, Това станало в труден за държавата и
народа момент. Над България била надвиснала опасност от две страни -откъм традиционния
противник Византия и от страна на Сърбия, която постепенно се превърнала н първа сила на
Балканите. При това положение първите стъпки на новия владетел били направени на
международното поле. През юли 1331 г. Иван Александър успял да си върне загубените година
преди това градове, а на 18 юли край Русокастро той разбил ромейската войска, предвождана от
Андроник III Палеолог. Военните действия приключили с мирен договор, сключен от двамата
владетели, който предвиждал брак между първородния син на българския цар Михаил Асен и
малолетната дъщеря на византийския василевс Мария (бракът бил сключен към 1338-1339 г.).
Сполучливо били решени и проблемите, които поставяли отношенията със Сърбия. През
пролетта на 1332 г. сестрата на Иван Александър Елена се омъжила за сръбския крал Стефан
Душан и този брачен съюз възстановил добрите отношения между двете съседни страни. Като
се добави към тези два външнополитически успеха и ликвидирането на бунта на Белаур във
Видин, ще се види, че само една година след възшествието си Иван Александър държал здраво
властта в България, сполучил да заличи пресните рани (поражението от Сърбия и
териториалните загуби, понесени от Византия).
Изминало почти едно десетилетие в мир и относително спокойствие, за което Иван
Александър заслужил похвалите на книжовниците. Но на 15 юни 1341 г. починал Андроник III
Палеолог и династическият проблем за Византия се превърнал в интернационална политическа
и междудържавна криза. Но преди това едно събитие в Константинопол пряко засегнало
България. Веднага след кончината на Андроник III във византийската столица се появил
Шишман, един от синовете на Михаил III Шишман Асен (той пребивавал дълго време при
татарите). Тази поява на възможен претендент за българския престол предизвикала смущение в
отношенията между двете страни. Иван Александър се опитал да упражни влиянието си и да
изиска Шишман да му бъде предаден, но не сполучил. Но скоро събитията във Византия взели
такъв обрат, че Шишман бил забравен. В империята избухнала поредната гражданска война
между привържениците на малолетния Йоан V Палеолог (основните фигури в тази групировка
били майката Анна Савойска и Алексий Апокавк) и узурпатора Йоан Кантакузин. При това
положение пред Иван Александър стоял въпроса: на чия страна да застане?
На първо време Иван Александър заел изчаквателна позиция. Безспорно той искал да си
изясни силите и намеренията на двете страни и едва тогава па действува. Привлечен от
слуховете, че сред привържениците на младия император имало групировка, която
предпочитала да премине на страната на българския цар, отколкото да се подчини на Йоан
Кантакузин, Иван Александър нахлул в Тракия, но опитите му да овладее Адрианопол и
Димотика били безуспешни. На следната, 1342 г. българите бездействували (за разлика от
сърбите) и едва през зимата на 1342-1343 г. Иван Александър, вече окончателно заел страната
на малолетния Йоан V Палеолог, отново настъпил в Тракия и обсадил Димотика, където
пребивавала Ирина, съпруга на претендента Йоан Кантакузин. Но флотата на смирненския
турски господар Умур паша, която акостирала в устието на Марица, принудила войската на
българския цар да се оттегли. Едва през 1344 г. Иван Александър успял да постигне тона, към
което се стремял през предните години. В замяна на помощ, която обещал на императрицата-
майка Анна Савойска, той получил „градовете край Станимака и Цепина", общо девет: Цепина,
Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник. Иван
Александър се задоволил с тази териториална придобивка и не бързал да изпълни обещанието
си. Той нямал намерение да се намесва по-активно в гражданската война във Византия и се
отнесъл с безразличие към действията на Момчил (той умело лавирал между двете партии в им-
перията), пропускайки възможността да разшири българската власт над Родопите (опитът му да
задържи овладяната крепост Хиперперакион се оказал безуспешен). Оставен сам между два
огъня, Момчил загинал в решително сражение с войските на Кантакузин и неговия постоянен
съюзник Умур паша. Докато българският цар играел на дребно, Стефан Душан успял да овладее
голяма част от Македония (без Солун) и да се провъзгласи, не без българско участие, за цар.
С тези скромни успехи Иван Александър дочакал пролетта на 1347 г., когато Йоан
Кантакузин влязъл в Константинопол като съимператор на своя зет Йоан V Палеолог.
Гражданската война приключила н Византия, макар и чувствително отслабена, отново била
единна държава. Като се добави и Сърбия на Стефан Душан, която в момента била най-
могъщата държава на Балканите, както и турците, които вече били реална заплаха,
разположението на политическите сили съвсем не било благоприятно за България. Ето защо
Иван Александър направил опити да изведе страната си от „балканската изолация". Към 1346-
1347 г, бил сключен договор с Венеция, потвърден през 1352 г. с писмо на Иван Александър до
дожа Андреа Дандоло. През същата година били направени опити за установяване на подобни
отношения с Генуа. Но главната опасност вече идвала от турците и тя все повече се засилвала.
Наистина през 1351 г. Йоан V Кантакузин направил опит да създаде коалиция от Византия,
Сърбия и България, но усилията му се провалили поради нежеланието на Стефан Душан и
подкрепилия го Иван Александър (вторият опит през 1363 г. също не довел до успех). Този
негативен резултат бил почувстван веднага: през 1352 г. турците се установили за пръв път на
полуострова, а от 1354 г. вече трайно присъствували в неговите съдбини. Но това не било
единственото нещастие за Иван Александър. През 1363 г. в атмосферата на все по-нарастващата
турска заплаха се водила последната българо-византийска война, а през 1365 маджарите
овладели Видин и неговата област, откарали в плен Иван Срацимир и започнали да налагат
католическата вяра сред българското население. За щастие маджарската окупация продължила
само четири години, до 1369, когато широко интернационализираният конфликт бил разрешен в
полза на България (разбира се, в замяна на някои отстъпки в Черноморската област).
Цар Иван Александър е този български средновековен владетел, който получил най-много
хвалебствия от своите съвременници (разточителни със своите похвали приписки към
деветнадесет ръкописа и сравнително многобройните портретни изображения). Но реалността
била по-различна. Българин водила спрямо Византия станалата вече традиционна политика „на
дребно", оставила Сърбия да изпълнява безпрепятствено своята програма или пък не реагирала
както трябва. Не по-добро било и вътрешното състояние на страната (въпреки борбата срещу
различните еретически движения и силно изразеното покровителство на манастирите и
исихазма). Вследствие на определени процеси, развиващи се в българското общество, както и на
проблеми, произтичащи от семейното положение на българския владетел (двата му брака и
особено обстоятелствата при разрива и сключването на втория брак с еврейката Теодора), се
очертавало разделение на страната. Между 1352 и 1355/ 1356 г. във Видин се настанил Иван
Срацимир (син от първия брак на българския цар), който направил всичко, което било по силите
му па формира самостоятелно царство. В същото време за престолонаследник в Търново (с
титлата „млад цар") бил посочен Иван Шишиман, първородният син на царя от втория брак.
Като се добави към тази нерадостна картина и формиращото се в Добруджа владение на
Тертеровите потомци Балик, Теодор и Добротица, което придобивало все по-голяма
независимост, ще се добие пълна представа за процеса на разпадане на българското царство на
„три Българии", описани малко по-късно от германския рицар Ханс Шилтбергер и споменати в
един византийски текст. Тази Българин оставил на своите наследници цар Иван Александър,
който починал на 17 февруари 1371 г. Иван Шишман поел короната и скиптъра в изключително
труден за България момент - момент, който би могъл да бъде характеризиран като „България на
ръба на пропастта". Търновска България или една от „трите Българин", начело на която стоял
младият цар, се изправила сама срещу турската опасност (както и останалите две). Историчес-
ките извори не само че не съдържат данни за някакво сближение между трите разделени части
на страната, но и говорят ако не за противопоставяне между тях, то поне за все по-голямо
разделение (Добротица и Иванко отдавна процеждали самостоятелни действия във всички
области на международната политика, а през 1381 г. Иван Срацимир прекъснал връзката си с
Търновската патриаршия и получил митрополит, назначен от Константинопол). Опитите на
Иван Шишман да потърси съюзници извън кръга, в който били Видинското царство и Добруджа
(Сърбия, Унгария), също не довели до положителни резултати и той сам трябвало да се
противопостави на османците. И то само няколко месеца след възшествието си.
На 26 септември 1371 г. при Черномен, на брега на Марица турците нанесли
катастрофално поражение на братята Вълкашии и Углеш. Тази паметна битка имала реши-
телно значение както за целия Балкански полуостров, така и за България. Иван Шишман бил
принуден да преклони глава, да се признае за васал на султан Мурад и да пожертва сестра си
Кера Тамара, която била изпратена в султанския харем.
На пръв поглед този мир или по-точно това формално подчинение, осигурило на България
едно спокойно десетилетие. Но това било само на пръв поглед. Наистина спокойствие имало, но
само за териториите на север от Стара планина. Всички български земи на юг от Балкана били
оставени сами на себе си и естествено попаднали под османска власт. Тези завоевания били
плацдарм за по-нататъшни военни действия срещу северните, северозападните и югозападните
територии на полуострова. Особено решително значение имало падането на София (1385 г.)
поради изключителния стратегически характер на града. Наистина победата на сърбобошнаците
край Плочник през 1387 г. възпряла османците (Иван Шишман плахо демонстрирал своята не-
зависимост, като отказал да изпрати войски, които да подпомогнат Мурад), но това било само
глътка въздух. Още на следващата, 1388 г. Мурад решил да се справи с Търновска България и
Добруджа. Голяма турска армия, командувана от великия везир Али Паша, преминала Стара
планина, овладяла Шумен и Провадия (според някои извори и Търново) и обсадила Иван
Шишман в Никопол. Българският цар бил принуден да разчита на милостта на султана,
съгласявайки се да отстъпи Силистра. След оттеглянето на турците земите на Търновското
царство били разделени на две - един санджак с център Силистра и една втора провинция с
главен град Търново, която била дадена на Иван Шишман, отново като турски васал.
Съдбата на онова, което било останало от Търновска България и нейния владетел, била
вече решена. Но Иван Шишман получил малка отсрочка. Султан Мурад решил първо да се
справи със Сърбия, но намерил своята гибел на Косово поле (1389 г.), където сърбите пре-
търпели пълно поражение. То определило и положението на Търново; опитът да се потърси
унгарска помощ не сполучил и Иван Шишман със страх очаквал бъдещето (междувременно в
съдбата на Добруджа се намесил един нов фактор - влашкият княз Мирчо I Стари, но неговите
опити да овладее тази българска земя не сполучили, тъй като султан Баязид бързо ликвидирал
усилията на власите). Краят на Търновското царство настъпил през лятото на 1393 г. Голяма
турска войска, предвождана от султана, преминала Стара планина и обсадила Търново (Иван
Шишман отново се намирал в Никопол). На 17 юли 1393 г. престолният град паднал п ръцете
на турците. Търновска България престанала да съществува, но нейният последен владетел
продължил да бъде турски васал, пребивавайки в Никопол, още две години. На 29 октомври
1395 г. Иван Шишман бил обезглавен по нареждане на султан Баязид.
По същото време и Добруджа загубила своята независимост. Оставала „третата България" -
Видинското царство. Вероятно след турския поход през 1388 г. на север от Стара планина Иван
Срацимир също станал турски васал и дори допуснал във Видин турски гарнизон. Надеждите на
цар Иван Срацимир да запази силно ограничената си власт под турски суверенитет сякаш щели
да се оправдаят. Нещо повече, през лятото на 1396 г. на Долни Дунав се появила армията на
унгарския Крал Сигизмунд, която влязла във Видни, и неговият господар отхвърлил турската
зависимост. Но радостта била твърде кратка. На 25 септември същата година Край Никопол
кръстоносната армия претърпяла катастрофално положение, което решило изхода на цялата
кампания и в частност съдбата на малкото Видинско царство. В края па 1396 г. турците
завладели Видин, пленили Иван Срацимир и го отвели в Бруса, където завършил живота си.
Така изчезнала и последната свободна българска територия и над българските земи легнал
дълбокия мрак на робството.