Жажда за живот

[Янина]

С всяка минута слънцето се отдалечаваше от апогея на своя изгрев и доближаваше точката на залеза си. Много скоро щеше да се скрие от погледите на малкото останали минувачи, любуващи се на тихия плясък на морските вълни и крясъка на гларуси и чайки.
Крайбрежната алея обезлюдяваше. Зареела поглед в далечината, търсех да открия неоткритото, като че ли бях Колумб! Не!!! Не съм! Само една влюбена и обичаща до болка живота, жена. Очите виждаха едно море, сливащо се със синьото на безкрайността. Потърсих слънцето, а така жадувах да посвети, да погрее, да я има топлината още мъничко... Само още миг, докато... Докато и последните слънчеви лъчи пронизаха женското тяло и докоснаха душата. Морският бриз закачливо заигра с тъмните ми коси и ги разпиляваше по слабите ми рамене. Усмихнах се. Още един ден си отиваше, оставяйки поредния свой отпечатък в мен.
Забавих крачки, поспрях се. Кратък миг, в който ярката мисъл, че слънцето ще го има и утре, и вдругиден, завинаги, ме осени и завладя цялата. "Да..., жива си! Обичаш и обичана си! Нямаш право на тъга! Не се поддавай на силите на Мрака! В Светлината е твоят живот!" - нашепваше вътрешния ми глас.
Денят преваляше, а новият ден ме очакваше с усмивката си...

[Mozo]

Красиво и оптимистично

[Gelert]

Много я харесах твоята "Жажда за живот "-поздрави !

Яница

[Янина]

Благодаря Ви от душа!

[Янина]

Зазоряваше.
Слънцето бавно изпълзя изпод уютната своя синя завивка и като малко дете, събуждащо се от нежна майчина целувка, протегна ръчички, за да прегърне всичко и всички.
Един от топлите, ярки лъчи проби през стъклото на прозореца на малката стая. Докосна красивите личице и разпилени руси къдрици на все още спящата Марина. Леко потрепване на миглите. Очите, с цвят на море широко се разтвориха, жадни за живот.
Марина се протегна в леглото, а на устните й грейна щастлива усмивка. Приличаше на разцъфнала през пролетта, праскова.
С новия ден се раждаше и тя. Пак и отново. Благодари на Този, в когото вярваше за безценния дар. Стана и влезе в банята. Обля девственото тяло с хладен душ, среса дългите си коси и облече тениска с цвят на трендафил. Нахлузи дънките, а загорелите боси крака пъхна в бели чехли. Прехвърли през рамо чантичка, превъртя ключа на стаята и излезе. Навън я лъхна морския бриз. Заслиза към брега, към онзи пясъчен бряг, на който я очакваше всеопрощаващото, пречистващо всичко, море...
Нейната най-голяма любов - морето...
Погледът на Марина се плъзна по гребена на вълните и потърси да зърне в далечината нечия рибарска лодка. Ала нямаше... Само старият морски фар го имаше. Пред сливащия се с водната шир хоризонт девойката застина, прехласната от магията на откриващата се пред нея безкрайност. Потопена в синята любов, в мечтите свои, не долови дори шума на прибоя. Крясък на гларуси я измъкна от състоянието на безтегловност.
А, сега? Накъде???
Кратък миг - решение. Нямаше място за колебание. Марина усмихнато помаха за довиждане на появилите се чайки, на приятеля си скъп - морето и бавно заизкачва стълбите, извеждащи всеки турист от пясъчния плаж на крайбрежната алея.
Лекият бриз се заигра с косите й. Ту ги галеше, ту ги разрошваше. Радваше се на младостта. Играта бе взаимна, а младостта отправи закачлива забележка към новия си приятел. Ускори крачки.
" - За къде съм се разбързала? Толкова е рано!" Въпрос, по-скоро към себе си, чийто отговор знаеше безпогрешно. Не тръгна по заобиколния път, избра краткия. Почти не срещна хора, а слънцето продължаваше да й се усмихва, поздравявайки я.
Последваха го дърветата, тревите, храстите, цветята. И...една приказно красива стена от зелен бръшлян. Какво още желаеше?!? Чувстваше се богата в прекрасното морско утро. Неусетно наближи мястото, към което я водеше сърцето. Дървената портичка я посрещна, мушкатата в саксиите я приветстваха с добре дошла. Обърна поглед към небето, сякаш се допитваше за нещо жизнено важно. Прокрадното съмнение?! По-скоро одобрение. Наоколо всичко бе потопено в тишина. Никой не се осмеляваше да наруши този така царствен покой. Марина усети странни тръпки, побиващи всяка частица от крехкото й телце. Нямаше място за страх! Знаеше, че е при Любовта. Продължи по каменните плочи и влезе през втора, широко отворена врата. Параклис, в манастира "Св.Константин и Елена."
Иконата на двамата светии я привлече. Застанала пред нея с очи, почти хипнотизирана, помоли се за всички, които обичаше и за всички, причинили й страдания и болка. Поогледа се и сред многото изографисани изображения на светци откри онова, довело я до свещеното място. Тук се съхраняваха мощите на Св.Валентин. Тук, Марина срещна и намери бленувания душевен мир, Любовта. Пред иконата на Иисус Христос с едва доловими от чужд слух слова, младостта се обърна с молба за прошка, за живот, изпълнен с щастие, хармония и междучовешка обич. Неусетно от гърдите й се изтръгна стон, цялата затрепери, а сълзите, бликнали от сините й очи покриха нежното лице, стичайки се по розовата тениска, дънките, босите крака. Тресеше се... Няколко минути остана безмълвна, вцепенена. Не й се тръгваше...Дочу гласове. В светата обител заприиждваха хора. Девойката запали свещички под иконата на Божията майка, вглеждайки се във всяко пламъче. И във всяко виждаше човек, оставил завинаги светла диря в сърцето й. Изтри сълзите с мъничка кърпичка, усмихна се. Усети лекота, спокойствие. Наслада. Младостта се сбогува със светата обител, отнасяйки със себе си цялата магия от присъствието в нея. Знаеше, че един ден ще се завърне отново тук...
Напусна святото, чисто място и се сля със суетата извън него. Денят я очакваше... Поредният ден, в който Марина изпрати усмивки за всички и им подари частица от своето сърце. Това нейно сърце, изпълнено само с Любов...

[Дамян Гочев]

Красиво и оптимистично

Щом Мозо казва значи е така.

[Mozo]

Доста майсторски разказано До последно си мислех, че ще се самоубие, а то какво излезе

[Янина]

Благодаря Ви, Дамян и Мо!

[Янина]

Да бях орлица, да те закрилям!
Да бях орисница, с щастие да те орисам!
Да бях слънце, да те топли в сиви дни и мразовити зими!
Да те спасявам от природните стихии!
Потънал в мисли мрачни, бушуващи,
на душата мир, покой, недаващи.
Да бях дъга след дъжд пороен!
Да бях звезда във нощите безсънни,
светеща във сънищата, неспокойни!
Да бях усмивката за теб!
А ти за мен - разцъфнал дюляв цвят да бъдеш!
Да бях...

[Дамян Гочев]

Браво!

[Янина]

Блян ли беше?!
Мираж или мечта недостижима?!
В сънищата принц, спасяващ своята принцеса?
Приказка красива...
Безбрежен океан от нежност,
разгарящ, огън във душата ми свенлива!
Чувство - с непознати мощ и сила!
Любов ли беше?!
Ти беше!...И остана...

[Mozo]

Хубаво е

[Дамян Гочев]

Хубаво е

Присъединявам се към Мозо

[beggginer]

Да бях орлица, да те закрилям!
Да бях орисница, с щастие да те орисам!
Да бях слънце, да те топли в сиви дни и мразовити зими!
Да те спасявам от природните стихии!
Потънал в мисли мрачни, бушуващи,
на душата мир, покой, недаващи.
Да бях дъга след дъжд пороен!
Да бях звезда във нощите безсънни,
светеща във сънищата, неспокойни!
Да бях усмивката за теб!
А ти за мен - разцъфнал дюляв цвят да бъдеш!
Да бях...

.. но съм жена и отивам на пазар. Дай сега, 50 лв.

[Freyja]

Офтопик:

.. но съм жена и отивам на пазар. Дай сега, 50 лв.

Много оптимистично го раздаваш-с 50лв.на пазар.И то жена...