Приемане на източно православната религия

[Mozo]

Приемане на източно православна религия. Създаване на славянската писменост и култура цар Борис І, Петър І, Симеон

Към средата на ІХ в. обединителния процес в основни линии бил вече завършен. Българската държава се очертала като важен политически и военен фактор не само на Балканския полуостров, но и цяла тогавашна Европа.Военното и политическо могъщество се придружавали от общ икономически подем, от разцвет на за-наятите и търговията от появата на средновековния град като център на оживен стопански живот. Териториалното разширение на държавата и обединението на славянските племена вървяло успоредно с преодоляването на племенната раздробеност и укрепването на централната власт.
Уголемена териториално и закрепнала вътрешно, България се нуждаела от по подчертано международно признание, което да и отреди достойно място сред европейските държави. С оглед на тази необходимост по времето на княз Борис І българския народ бил покръстен /864/. Чрез християнството се узаконявала тезата за подчинението на едни хора от други, т.е. обосновала се по същество обособилата се феодална експлоатация, упражнява-на от местните феодални господари над подвластните люде. Същевременно християнството налагало идеята за самодържав-на власт, укрепвало позициите на владетеля. Българските ханове вече се назовавали в изсичените по тяхно нареждане каменни надписи с титлата “от бога поставен владетел”. Трябва да се от-бележи още, че докато през периода от края на VІІ докъм средата на ІХ в. езическите религии на славяни и прабългари били до известна степен щит срещу влиянието на съседна Византия и по-магали за стабилизирането на българската държава, постепенно тези религии станали пречка за нейното по-нататъшно развитие и по специално за укрепването на международния и престиж. Известно е, че към средата на ІХ в. в Европа почти всички дър-жави били приели вече християнството, а езичеството било осъ-дено на бавно, но сигурно изчезване. На онези държави които пазели все още езическата вяра, се гледало с недоверие и с пренебрежение, затова се налагало България да избегне тази изолация и страната да се приобщи към еропейския християнски свят.
Както известяват византийските извори, пратениците на княз Борис които дошли в Цариград през есента на 863г. за да водят преговори за мир, били покръстени непосредствено след полагането на клетвените обещание. Цариградската патриаршия изпратила заедно с тях в България един византийски епископ и мнозина свещеници и монаси, които имали задачата да извършат проибщаването на населението на българската държава към християнството. Княз Борис, ръководен от известни верски и вътрешнополитически съображения, не придал тържественост на покръстването и дори сам получил кръщението тайно, като приел името на своя кръстник - византийския император Михаил ІІІ. Заедно с българския княз тогава “били покръстени много други между българите, които се отличавали оп род, значение и богат-ство” /Писмата на Теофилакт Охридски/.
България станала християнска страна, в резултат на което придобила значително по-голям престиж , и се утвърдила окон-чателно в кръга на най – издигнатигте по това време европийски държави, а нейните външнополитически действия получили много по – солидна юридическа и религиозна санкция.
Християнизирането на България било ознаменувано с построяването на много манастири и църкви.
Наред със светската поземлена аристокрация се появила сега и църковна поземлена аристокрация /висши духовници и манастири/, която получила щедри дарения от страна на владе-теля. Към средата на Х в. феодалните отношения били напълно изградени и в българското общество се очертали две основни класи - феодална аристокрация и зависимо селячество.
Укрепването на българската държава и развиващите се но-ви обществени отношения в нея се свеждало, от една страна, към премахване на племенната раздробеност и към сливане на от-делните славянски племена в едно цяло и, от друга страна - към постепенно изчезване на отликите между прабългари и славяни и превръщането им в единна етническа общност. За развитието на този двоен процес /обединителен и асимилационен/ от голямо значение било наличието на общата държава, с единна вътрешна и външна политика, с развит стопански живот, което помагало за сближаването на двата етнически елемента, за преодоляване на съществуващата помежду им езикова, верска и битова отлика. За поддържане на външнополитическите си отношения отделните славянски държави си нуждаели от писменост.
Дърго преди появата на славянската азбука и книжнина в българската държава били правени опити за създаване на пис-мени знаци или за пригаждане и използване на гръцката и латин-ската азбука и писменост. Първият етап на писмената култура в пределите на България бил изразен в употребата на “черти и рез-ки”. Това са многобройните знаци вероятно от прабългарското руническо писмо, които се срещат често издълбани върху кера-мични съдове, техли, керемиди, каменни блокове и други при разкопките на ранносредновековни български селища и некро-поли на територията на България, Русия, Румъния и бивша Югос-лавия. Създадената в България писменост на гръцки език е вто-рият етап в развитието на писмената култура който има важно значение в българската литературна и културна история.
Опитите за създавене на “устроено” славянско писмо и на славянска богослужебна книжнина били увенчани с успех от Константин – Кирил Философ и от неговия брат Методий. За живото и дейността на двамата славянски просветители са запа-зени сведения в голям брой старобългариски, славянски, латин-ски и византийски исторически извори. Кирил и Методий били родом от Солун, втория по значение градски и военно – адми-нистративен център на византийската империя, където с най– го-ляма острота стоял проблемът за приобщаването на славяните към византийската империя и нейната полика. Двамата братя се отличавали с умсвените си качества и придобили добро образо-вание. След като завършил императорската Магнаурска школа в Цариград, където изучил гръцката граматика и много други науки Кирил станал свещенник, през 850 г. бил преподавател по фило-софия. Около 855 г. заедно със своя учител Фотий посетили Баг-дад. След завръщането си от това отговорно пътуване Кирил Фи-лософ отишъл в манастира на планината Олимп /в Мала Азия/, където се бил отеглил вече неговия брат Методий. При пребива-ването в църковната обител двамата братя се отдали изключи-телно на книжовна дейност, започнали усилена работа по създа-ването на славянската азбука и превеждането на “боговдъхнове-ните писания от гръцки на български език”. Те приобщили към своите занимания и малък кръг ученици.
Съставена през 855 г. от Константин Кирил - Философ сла-вянска азбука била глаголицата /графична система на основата на гръцкото минусколно писмо/. Първите резултати от книжов-ната дейност на двамата братя намерили практическо приложе-ние сред българските славяни, за да ги приобщят към християн-ската религия и църква. Предполага се, че кирилицата е съставе-на към края на 9 в. в Североизточна България или е възникнала по исторически път. 24 от буквите на кирилицата съвпадат с бук-вите на гръцкото уставно писмо, към тях са добавени няколко знака. Писменият книжовен спомен свързан със създаването на новата графическа система – кирилицата – с името на Климент Охридски, в чието Кратко житие е отбелязано следното: “ Изоб-ретил и други форми на буквите за по – голяма яснота от уния, които изнамерил мъдрият Кирил. Кирилицата успяла да се нало-жи над глаголицата и станала официална държавна графическа система, използвана за светски и църковни нужди.
Пристигналите в България, прогонени от Великоморавия ученици на Кирил и Методий – Климент, Наум, Ангеларий и др. в разговорите си с княз Борис и приближените му боили обмисля-ли планове за широка дейност за обучаане на църковен клир от славянското население, който да извършва богослужението на славянски език, и за разгръщане на просветно книжовна дей-ност.
Значителна роля в процеса на формирането на българската народност изиграло и разпространението на славянската писме-ност и просвета от учениците на Кирил и Методий. Тогава въз-никнали решаващите условия за налагането на един общ книжо-вен и държавен език - славянския, с което се утвърдил един от главните и основни белези на народностната общност. В резултат на мностранната и плодотворна дейност на двете школи /в Преслав и Охрид/, ръководени от Кирило - Методиевите ученици Климент и Наум и подкрепяни щедро от централната власт полу-чили силен тласък в образованието и просветата. Възникнал в кратки срокове внушителен слой от образовани хора.
След въвеждането на християнството като официална рели-гия и след постепенното изграждане и утвърждаване на обща българска народност съществуващите различия постепенно изчезнали и се съдала една единна в общи линии мате-риална и духовна култура, в която етническите различия не играели вече предишната роля. Главни центрове на културата станали двете столици Плиска и Преслав.
Разнообразната по характер и съдържание литература не останала само в границите на България. Тя преминала и в други славянски страни /Сърбия и Русия/, а по късно намерила добра почва за разпросранение и в Румъния. Така България се превър-нала в пръв славянски книжовен център, който оказал мощно въздейстнвие за културното и духовното развитие и във от преде-лите на страната.
Създаването и разпространението на славянската писмен-ности и книжнина трябва да се разглеждат не само като една за-бележителна творческа и духовна проява на младата българска народност, тръгнала по пътя на етническото си утвърждаване и културно издигане, а имат много по дълбок вътрешен смисъл и едно почти революционно за времето си звучене. Придобивайки своя азбука и свои книги, образоватните среди на българското общество дръзнали да отхвърлят силно вкорененото през сред-новековната епоха схващане, че има само три езика - еврейски, латински и гръцки, на които може да се създава литература и на които е допустимо да се извършва църковно богослужение. Три-езичната "теория", поддържана особено упорито в Европейския запад през Средновековието, била опровергана по блестящ на-чин от славянските просветители Кирил и Методий и от техните ученици в България. Тя е отхвърлена напълно в малката, но ярка по своите аргументи и вътрешна убеденост творба " За буквите" на Черноризец Храбър. По този начин, чрез разчупване закосте-нелите догми на Средновековието, била подготвена пачвата за такива талантливи писатели като Климент Охридсики, Констнтин Преславски, Черноризец Храбър и Йоан Екзарх и назрявали условията за единна истина Златен век на българската просвета и книжнина, както с основание се нарича епохата на цар Симеон.
Един цялостен преглед на историята на цялата българска държава сочи, че през повече от 300 - годишното си самостоятел-но съществуване българският народ е постигнал забележителни успехи и в областта на икономическото развитие, и в областта на политическия живот, и в областта на материалната и духовна кул-тура, които му отреждат едно от първите места сред народите на средновековна Европа. Българският народ се очертава като тво-рец и борец, който умее да си служи и с перо и с меч и е еднакво силен и жизнеспособен и в дни на мир, и в дни на бран.
Възхищение будят както неговите прояви на бойното поле в защита на родните предели срещу различни врагове, така и него-вата будна мисъл и творческа дейност, намерили израз в ттворби на изкуството като Мадарския конник, в изящната преславска ке-рамика, в произведенията на писателите от Златния век, във въз-гледите на богомилските проповеди.






























Българските земи са населявани от различни племена и на-роди, които оставят следи в богатото и разнообразно културно наследство. Славянската култура активно се влияе от културните пости-жения на народите, с които влиза в контакти през различни периоди и в различни зони.
Първият забалежителен и с огромни последици факт в историята на българското средновекивие е масовото навлизане и трайно заселване на славяните на юг от река Дунав, в територия-та на Византийската империя.Части от славяните са асимилирани, но етнокултурните им традиции се съхраняват и участват във фор-мирането на културата на много от европейските народи. В днеш-ните български земи са известни останки от селища от периода на първите заселвания на славяните на южния бряг на река Дунав през 6-7 в. Голямо множество славянски пле-мена, напълно срод-ни по език и бит, се установили до средата на VІІ в. в Мизия, Тра-кия, Македония, част от Албания и днешните гръцки земи. Сред тях по това време още гостопствували родово - общинни отноше-ния в стадий на напреднало разложение. Под влияние на общест-вения строй на славяните се извършили дълбоки изменения в зав-ладените византийски територий: разрушени били почти изцяло робовладелският строй и свързаната с него колонатна система, разпространети в балканските земи през V – VІ в. ; възродили се и добили сила свободните селски общини, които дали нов облик на византийското общество в продължение на столития. В тези именно процеси се крие голямото обществено - икономическо значение на заселването на славяните на Балканския полуостров.
Едновременно със социално-икономическите изменения ид-ването на славянските племена предизвикало коренни промени и от етнически характер. Огромните славянски маси се смесили постепенно с местните балкански жители, предимно с траките – най – многобройното по това време население в днешните българ-ски земи. В последвалия сравнително бърз асимилационен процес славяните , които били по-многочислени и етнически по-хомоген-ни, надделели и към края на VІІ в. траките в значителната си част били вече притопени сред новите пришелци.
Наскоро след славяните на Балканския полуостров се появи-ли и прабългарите. Една прабългарска група, идваща от Панония /дн.Унгария/ и предвождана от Кубер, навлязла в Македония и се заселила около градовете Прилеп и Битоля, а дрега група, напус-нала пределите на Велика България и предвождана от Аспарух, стигнала до областта на Долния Дунав. Идването на Аспаруховите прабългари било от решаващо значение за славянските племена в днешните североизточни български земи. Общата заплаха за сла-вяните и прабългари от страна на Византия, продължителния досег на двата етноса още в южноруските степи и еднаквото им в общи линий социално – икономическо равнище през втората по-ловина на VІв. станали предпоставка за тяхното бързо сближение и сътрудничество. Върху тази основа възникнала българската дър-жава, за чието създаване решаваща роля имали военните победи на хан Аспарух над византийците през 680 – 681 г. новата дър-жава получила името България по традиция от Кубратовата Ве-лика България.
Създаването на българската държава било едно от най -забележителните събития не само в българската история, но и в историята на Европейския югоизток през средновековната епоха. България била първата славянска държава която се утвърдила и просъществувала въпреки натиска на най – могъщата политическа и военна сила през Ранното средновековие – Византийската импе-рия. Известно е, че Византия в продължение на столетия се е бо-рила с нападащите я от север пришълци и че е излизала с успех от кървавите битки и стълкновения. Срещу съюзените славяни и прабългари обаче тя не устояла и била принудена да признае из-градената от тях на бившата нейна територия държавна органи-зация.
Две били главните задачи, стоящи за разрешение пред мла-дата държава, обединила славяни и прабългари в общите си гра-ници: първо – да запази независимото си съществуване от заплашващите я съседи – Византийската империя, Аварския хага-нат и хазарската държава, и второ – да премине постепенно в настъпление, за да включи в своите предели останалите родст-вени славянски племена на балканския полуостров. Към осъщест-вяването на тази политика били насочени усилията на българ-ските владетели от VІІ до ІХ в. – от хан Аспарух до цар Симеон. Било с цената на кървави сблюсквания, било чрез мирни средства България успяла не само да отбие натиска на различни против-ници и преди всичко на Византия, но и да осъществи на последо-вателни етапи желаното териториално разпределение и обедине-ние на славянските племена от Мизия, Тракия и Македония. В такъв смисъл водените войни независимо от неизбежните жертви и разорения са изиграли, исторически погледнато положителна роля. Те помогнали за включването на многочислени славянски маси в пределите на българската държава, спасявайки ги от пос-тепенна елинизация, на която неминуемо биха били изложени под власта на Византийската империя.
Към средата на ІХ в. обединителния процес в основни линии бил вече завършен. Българската държава се очертала като важен политически и военен фактор не само на Балканския полуостров, но и цяла тогавашна Европа. Тя била равностоен съперник на та-кива силни за времето си държави като Византия, Арапския хали-фат, Немската империя и великоморавската държава. За българи-те и техните военни и политически успехи се пишело вече и във Византийската и в западноевропейската историография и името на хан Крум, победителя над нахлулия в българските предели византийски император Никифор І Геник, оставило трайна следа в летописните съчинения.Военното и политическо могъщество се придружавали от общ икономически подем, от разцвет на заная-тите и търговията от появата на средновековния град като цен-тър на оживен стопански живот. Териториалното разширение на държавата и обединението на славянските племена вървяло успо-редно с преодоляването на племенната раздробеност и укрепва-нето на централната власт. Племеният принцип, по силата на кой-то цялата територия на страната била разделена на отделни Сла-винии, т.е. на области, заемани от отделни славянски племена на чело със свои князе, постепенно бил изоставен за да бъде заме-нен с принципа на военно – административната централизация, осъществявана чрез преки органи на владетеля. Към средата на ІХ в. този процес бил вече приключен. От държавно обединение, в което родово – племенните традиции оставали все още непрео-долени , българската държава се превърнала в добре споен военно – административен и политически организъм със силна централна власт.
Уголемена териториално и закрепнала вътрешно, България се нуждаела от по подчертано международно признание, което да и отреди достойно място сред европейските държави. С оглед на тази необходимост по времето на княз Борис І българския народ бил покръстен /864/. България станала християнска страна в резултат на което придобила значително по - голям престиж, а нейните външно – политически действия получили много по со-лидна юридическа и религиозна санкция.
В отвъддунавските земи чрез археологически разкопки са проучени множество славянски селища от VІ – VІІ в.: в поречията на Арджеш, Яломица и Бузеу те са повече от 30, а в поречията на Серет, Прут и Днестър – повече от 100. Славянски селища има и на други места на територията на днешна Румъния – на запад до Карпатите и Трансилвания. Обиновенно те се откриват край бла-та, по бреговете на реки и иполегати склонове и се характеризи-рат с гнездовидното им разположение – по 8 – 10 в група в про-дължение на няколко километра като разстоянието помежду им не надхвърля няколкостотин метра.
В земите на юг от Дунава славянски селища от края на VІ – VІІ в. са открити предимно в североизточна България, североза-падна България, централната част на северна България.
Традиционното славянско жилище било землянката с квад-ратна или правоъгълна форма вкопана в земята. Подовете били покривани с няколко сантиметра глинена замазка, а измазаните с глина стени понякога били окрепяни с греди или талпи. Покривът бил дървен, затрупан отгоре с шума, сено или папрат.
Основният инвентар, който се открива в славянските землян-ки, говори за скомен бит – глинени съдове, железни предмети, предмети от кост и прешлени за вретена.
Векове наред славяните се занимавали със земеделие и ско-товъдство, с лов и риболов. Славяните отглеждали говеда, свене, овце, кози и коне. Край славянските землянки често се откриват конусообразни ями за съхраняване на зърнени храни. Сред произ-водствата, свързани с домашния бит, изпъкват тъкачеството, дърводелството, каменоделството и обработването на кости. От вълна лен и коноп са били изпридани, тъкани и приготвяни дрехи, постели и завивки. Археологическите проучвания дават възмож-ност да се проследи развитието на металообработването, на железарството и златарството.
Откриват се малко метални предмети. Съдовете са оформени на ръка, впоследствие източвани на ръчен грънчарски кръг. Няма сигурни данни за славянски светилища. Погребалните обичаи включват трупоизгаряне и поставяне на праха в урни.
Войните на славяните с Византия довели до сериозни про-мени в техния бит, в развитието на занаятите и особено в усъвър-шенстването на бойната техника.
Основна обществена единица у славяните била родовата община, представляваща колектив от хора, които общо владеели средствата за производство, общо се ползвали от произведените блага и били свързани помежду си с кръвно родство. Начело на всеки род стоял старейшина – обикновено най-възрастният или най-опитният мъж, - като всички важни въпроси били решавани общо. По време на разселването на славяните през ІV – V в. и още докато те се намирали отвъд Дунава, родовата община започнала да се разлага на отделни семейства, обединени въз основа на териториалния принцип. Основна политическа форма на органи-зация на славяните било племето – съюз от родови и териториал-ни общини. Начело на всяко племе стоял вожд, или княз избиран от общо събрание на всички годни да носят оръжие мъже. За ре-шаването на задачи, които не били по силите и възможностите на едно племе, се създавали временни политически обединения – племени съюзи. Войните на славяните с империята през VІ в. до-несли сериозни промени в техния обществено политически живот. Съществуващата тогава практика за неравномерно разпределяне на плячката довело до имущественото разслоение, за обособяване на славянката военноплемена аристокрация като заможна, иконо-мически силна прослойка. Класовото разслоение сред славянското общество през VІ в. се развивало интензивно.
Наличието на здрава племенна организация сред славяните през VІІ в. е безпорен факт. Новите условия наложили и нови форми на организация – издържана от народа но подчинена на военноплеменната аристокрация.
Така благодарение на своето вътрешно обществено иконо-мическо развитие, а също и на конкретните условия на Балкан-ския полуостов, българските славяни тръгнали по пътя на изграж-дане на своя държавна организация.
При съдалата се благоприятна политическа обстановка, пра-българите и сродните им племена се обединили около вожда на уногондурите Кубрат от рода Дуло и през 632 г. се освободили от владичеството на тюрките. Военно – племенният съюз Велика България представлявал връхна точка в политическата орга-низация на прабългарите в периода който предхождал образу-ването на българската държава.
В пределите на Велика България живеели племена от раз-лични групи – уногондури, прабългари и котраги. Макар и да при-надлежали към една езиково – етническа общност в тяхната ма-териална и духовна култура съществували различия.
За прабългарската култура говори и наличието на особена летобройна система – календар, заимстван от високо развитата китайска култура. Прабългарският лунен зодиакален цикъл се състоял от 12 години , всяка от които насела името на обожест-вено и почитано животно. Лунната година се деляла на 10 месеца. Прабългарското изкуство до голяма степен отразявало религиоз-ните вярвания. От VІІ в. водят произхода си три съкровища, съ-държащи художествено изработени предмети, имащи пряко отно-шение към културата на прабългарите – Перешчепинското съкро-вище, Вознесинското и Глодосийско, състоящи се от разнообразни предмети – златни апликации и тока за колан, желязна сабя със златни обковки, златни и сребъни съдове, кожени ремъци и други.
България е страна с древна култура и дълга история. В про-дължение на многохиляди години най – старите обитатели на Бъл-гария постепенно усъвършенствали оръдията на труда от камък и животински кости, до мед, бронз и желязо. Историята на чове-чеството е закономерен процес на последователно преминаване от една към друга, по – висша обществено – икономическа фор-мация. В своето историческо развитие от най – старо време до днес страната ни е минала последователно и закономерно през първобитнообщинния, робовладелския, феодалния и капиталисти-ческия строй. Законите на общесвеното развитие за разлика от природните закони се проявяват не автоматически, а чрез дейст-вията на хората, които произвеждат оръдията на труда, материал-ните блага и духовните ценности, развиват производителните си-ли творят историята. През хилядолетната си история България е изминала свой своеобразен, оригинален присъщ само на нея исто-рически път. Нейната история, както историята на всяка друга страна е неповторима и заема своето място в общата история на човечеството.
Развитиета на науката и културата в България е много важ-на част от нейната история. То винаги е било свързано с разви-тието на обществото , което е създавало такава наука и култура необходима за задоволяването на нейните нужди.
Почитаното от славяните върховно божество е с различни имена, дадени му от отделните групи и племена. За славяните в българските земи върховен бог е Перун. Славянската култура в България е един от основните компоненти на средновековната българска култура и има особено значение за запазването на ези-ка и за разпространението на писмеността. Тя предава специфич-ни черти на народната култура и фолклор.