Общи политики на Европейския съюз

[Mozo]

Университет за национално и световно стопанство





Р Е Ф Е Р А Т
По „Европейска интеграция”






Общи политики на Европейския съюз като средство за реализиране целите на съюза







Изготвила:
Даниела Иванова
Спец.Туризъм
Фак.№ 255550
Гр.5248

Провеждането на общите политики на Европейския съюз,заедно със създаването на вътрешния пазар и на Икономическия и валутен съюз, е едно от най-важните средства за реализиране целите на съюза.Първоначално след създаването му, ЕС развива ограничен брой общи политики,като общата търговска политика, общата политика в областта на селското стопанство и риболова,общата конкурентна и общата транспортна политика.
В момента съюзът прилага общи политики в почти всички сфери на обществения живот,като те се допълват и взаимодействат помежду си. Те също така осъществяват координация с отделните национални политики с цел да се постигнат общите цели и задачи на държавите-членки на Европейския съюз. Понастоящем основните общи политики на съюза могат да се разграничат в девет области. Това са: обща конкурентна политика, обща селскотопанска политика, обща регионална, обща бюджетна, обща търговска, обща транспортна, обща социална политика, обща политика в областта на околната среда и обща политика в областта на информационното общество. Всяка от тях е разгледана по отношение на целите, които се постигат с нея, процеса на развитието й и приобщаването на Република България към нейните принципи и правила.


1.Обща конкурентна политика
Общата конкурентна политика допълва и доразвива разпоредбите за вътрешния пазар, като се стреми да създаде условия за динамично развитие,да стимулира икономическата ефективност и да подпомогне оптималното разпределение на ресурсите и защитата на потребителите.Заедно с тези основни функции конкурентната политика на ЕС има и допълнителни цели като засилване на интеграционните процеси между държавите-членки, установяване на единни правила за конпанииите в ЕО и създаване на условия за по-пълноценно функциониране на вътрешния пазар. Основните аспекти на конкурентната политика са: ограничителни споразумения и съгласувани практики, злоупотреба с монополно положение, контрол върху сливанията, контрол върху дейността на публичките предприятия, режим за отпускане на държавни помощи. Прилагането и регулирането на общата конкурентна политика се осъществяват от Европейската комисия.
Споразумения между предприятия и съгласувани практики, доколкото те предотвратяват, ограничават или нарушават конкуренцията в рамките на общия пазар, се забраняват от Договора за създаване на Европейската общност. В него са посочени отделни примери за такива споразумения и практики, като определяне на покупни и продажни цени, осъществяване на подялба на пазари и доставчици и други форми за ограничаване на конкуренцията извън споразуменията и съгласуваните практики (например предоставяне на информация на партньори с цел елиминирането на конкуренти, дискриминация под формата на бойкоти и т.н.). Конкурентните отношения се регулират при условие, че те могат да повлияят на вътрешната търговия в рамките на Европейския съюз, т.е. на търговията между две или повече държави-членки на ЕС.
При определени условия някои ограничителни споразумения, решения и практики могат да бъдат освободени от забраната. За да стане това, е необходимо те да допринасят за подобряването на производството и разпространението на стоки или за развитието на техническия прогрес, да дават възможност на потребителите на имат справедлив дял от получените ползи, да не налагат на съответните предприятия ограничения, които не са абсолютно необходими за постигането на съответни цели, да не дават възможност на предприятията да елиминират конкуренцията по отношение на съществена част от дадения стоков пазар.
Освобождаването може да бъде индивидуално или групово, като при индивидуалното Европейската комисия се уведомява за съответното споразумение или практика и тя потвърждава или отхвърля освобождаването. Груповото освобождаване се регулира от редица регламенти, включващи норми в т.нар. бял и черен списък. В белия се съдържат условията, при наличие на които даденото споразумение може да подлежи на групово освобождаване,докато в черния списък са изброени клаузи, които, ако се съдържат в споразумението, правят невъзможно освобождаването от забраната.
Вторият по-важен аспект от общата конкурентна политика на ЕС е злоупотребата с монополно положение. Тя се забранява категорично от Договора за създаване на ЕО в рамките на общия пазар или в съществена част от него, доколкото тя може да повлияе на търговията между държавите-членки. Дали дадено предприятие притежава монополно положение се определя главно от размера на неговия пазарен дял. Пазарен дял от 80% е сериозно доказателство за монопол, докато дял под 10% определя липсата на такова положение.
Забраната на ДЕО може да се приложи и при наличие на още две обстоятелства: ограничаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар на Общността и на търговията между държавите-членки,а не на територията само на една държава и наличието на злоупотреба с монополното положение. То само по себе си не се забранява, тъй като в съвременните условия на глобализация на пазара, монополните и олигополните структури са често срещано явление. Забраната важи само в случаи на злоупотреба.
Контролът върху сливанията не е регламентиран в Договора за създаване на Европейската икономическа общност, тъй като те не са толкова често явление в края на 50-те години, когато той е подписан. Но по-късно се появява необходимост от такъв контрол и през 1989г. се приема регламент на Съвета на министрите 4064/89.
Сливане или концентрация се наблюдават, когато две или повече предприятия се слеят в едно ново или когато едно и повече предприятия придобият изключителни права и контрол върху друго предприятие. По този начин ефективната конкуренция във вътрешния пазар може да бъде значително възпрепятствана. Комисията може да допусне дадена концентрация, но при условие, че предприятията в нея поемат конкретни ангажименти, които да спазват след осъществяване на сливането.
През последните години динамично се развива и контролът върху дейността на публичните предприятия. Към тях спадат най-вече предприятията в области, където наличието на мрежа и инфраструктура са водещи елементи, като например енергетиката, транспорта, телекомуникациите и пощенските услуги.
Една от най-чувствителните теми в областта на общата конкурентна политика са държавните помощи, които оказват влияние върху конкурентната среда, тъй като често облагодетелстват получателите на държавни помощи за сметка на останалите участници на пазара. Най-често те са свързани с преките субсидии, които държавата отпуска за определено предприятие или сектор. Държавните помощи съществуват и под формата на отпускане на държавни безлихвени заеми или заеми с лихви, по-ниски от пазарните, намаляване или опрощаване на данъци, освобождаване от държавни такси и др. Ако помощите, отпуснати от държава-членка, под каквато и да било форма, нарушават конкуренцията, те са несъвместими с общия пазар. Съвместими с европейското право държавни помощи са например помощите за отстраняване на вреди от природни бедствия, помощи със социален характер, помощи за насърчаване на икономическото развитие в региони с необичайно ниско жизнено равнище или със сериозна безработица.
Преговорите между Европейския съюз и страните-кандидатки по Глава 6 „Политика на конкуренцията” са едни от най-продължителните и сложни,тъй като до 90-те години на ХХв. стопанствата на държавите от Централна и Източна Европа се базират на централизирано планиране,а не на принципа на свободна пазарна икономика, а и разпоредбите в тази сфера засягат различни икономически интереси.
През 1991г. в България е създадена Комисия за защита на конкуренцията, като в момента действа приетият през 1998г. Закон за защита на конкуренцията със същите цели като тези на европейското конкурентно законодателство. За да въведе напълно европейските изисквания в тази сфера, България въвежда и Закона за държавните помощи от 2002г., където са регламентирани основните правила за оценка на помощите в съответствие с принципите на свободната конкуренция. Страната ни продължава усилията си в тази насока. Приобщаането и интегрирането й в общата конкурентна политика на ЕС има значителен положителен ефект за цялата икономика.


2.Обща селскостопанска политика
Общата селскотопанска политика е исторически първата и една от трите общи политики със значително място в Римския договор за учредяването на Европейската икономическа общност. След влизането му в сила през юли 1958г. до 1967г. се осъществява преходният период за въвеждането на тази политика, а след 1968г. започва и нейното пълноценно функциониране с основни цели: увеличаване производителността на селското стопанство чрез развитието на научно-техническия прогрес, оптимално използване на производствените фактори, осигуряване на приемливо равнище на жизнен стандарт на земеделското население, стабилизиране на пазарите на селскостопански стоки, осигуряване на разумни цени на доставяните до потребителите селскостопански стоки. Селското стопанство представлява едно от основните средства за осигуряване на високи доходи на заетите в този отрасъл и оставането им в земеделските райони, където могат да бъдат също толкова добри предприемачи, колкото и в градски условия.
Основните принципи, бърху които е изградена общата селскостопанска политика, са три: свободно движение на селскотопанските продукти на територията на вътрешния пазар на ЕС, преференции на ЕС, насочени към защита на произведените в рамките на съюза селскостопански стоки и обща финансова отговорност, т.е. солидарно участия на всички страни-членки във финансирането на ОСП, независимо в каква степен се ползват от него. В тази връзка през 1962г. е учреден специален Европейски фонд за ориентиране и гарантиране на селското стопанство, по-известен като ФЕОГА. Той съдържа две секции с различни цели и бюджет. Първата секция – „Ориентиране”, е свързана с модернизиране и преструктуриране на съществуващите селскотопански и горски структури и е с бюджет под 10% от общия за ФЕОГА. Втората секция – „Гарантиране”, има за задача да регулира пазара и да поддържа при необходимост цените на основните европейски селскостопански продукти, както и да гарантира доходите на фермерите. През тази секция минават средствата за експортни субсидии и за финансиране на политиката на интервенция.Нейният бюджет представлява по-голямата част от разходите за ОСП.
Осъществяването на ОСП става чрез набор от средства, като основни са цените, митата и субсидиите. Три вида цени се приемат за основни в сложната система от цени, определяни ежегодно от Съвета на ЕС (във формат Съвет за земеделие и рибарство). Това са индикативна цена ( която трябва да бъде осигурена на производителите в рамките на ЕС), интервенционна цена (по която създадените в отделните страни-членки интервенционни органи изкупуват предлаганите от производителите продукти,като така за тях се осигуряват минимални доходи) и прагова цена (минимална цена, над която селскостопанските стоки с произход извън Съюза могат да бъдат внасяни на негова територия).
Посредством митата се осъществява външната защита за цените на голяма част от селскостопанските стоки. Освен цените и митата за някои стоки и за производителите на продукти, които се произвеждат в ограничени количества, се осигуряват различни видове преки субсидии. Съществуват и експортни субсидии (реституции), чрез които се компенсира разликата между по-високата пазарна цена на продукт в ЕС и на световния пазар. Разходите по изплащането им се поемат от ФЕОГА.
В сферата на земеделието и риболова за кратко време са постигнати рязко увеличаване на производството и качеството на селскостопанските продукти, но ОСП е и причина за много конфликти между партньори от Общността. Тази политика е най-финансираната от бюджета на ЕС, което силно ограничава възможностите за останалите общи политики. През 80-те години на ХХв. са предприети мерки с цел регулиране на обема на производството и разходите. Цялостна реформа в областта на ОСП се реализира след 1992г. и е свързана с имената на еврокомисарите по селското стопанство и риболова Р.Макшери (Комисията „Делор”) и Франц Фишлер (Комисията „Проди”) и с Уругвайското споразумение за селското стопанство, което позволява включването на отрасъла в ГАТТ и в Световната търговска организация. През май 1997г. е приета „Програма 2000 – За един по-силен и по-широк съюз” на ЕС, в която са дефинирани основните насоки на новия етап от реформата на ОСП, свързан с разширяването на ЕС на изток и поредния кръг от преговори в рамките на СТО. На Европейския съвет в Берлин през 1999г. е решено да се създаде и Специална програма за присъединяване в областта на земеделието и селските райони (САПАРД), която да подпомогне подготовката на аграрния сектор в държавите от ЦИЕ за членство в ЕС.
През 2003г. Съветът за земеделие и рибарство одобрява най-мащабната реформа в тази област, която премахва директната връзка между преките субсидии за фермерите и количеството произвеждата от тях продукция, което е пораждало стремеж за по-голямо произведено количество без оглед на нуждите и качеството на съответната продукция.
Глава 7 „Земеделие” е една от най-трудните за преговори глави, тъй като в нея се съдържа около половината от законодателството на ЕС. По нея България договаря два преходни периода, които се отнасят до производството на мляко – неговата масленост и привеждането на млекопреработвателните стопанства в съответствие с европейските стандарти. Преди присъединяването си страната получава и подкрепа чрез програмата САПАРД, която има две основни цели – подобряване на пазарната и технологична база и стратегическата инвестиционна политика и устойчивото развитие на земеделските райони в съответствие с най-добрите екологични практики. Безвъзмездната помощза България по Програма САПАРД възлиза на над 50 млн. евро годишно.

3.Обща регионална политика
Едва в края на 60-те години на ХХв. Комисията на Европейските общности прави предложение на Съвета на министрите за разработване на специална политика за регионално развитие, а в края на 1970г. се постига съгласие между всички държави-членки на ЕО за ориентирите на тази политика. Дефинирането и официалното признаване на ОРП се осъществява с Единния Европейски акт от 1986г. Тя се налага поради наличието на слабо развити селски райони например в Южна Италия и Сардиния, в Корсика и отвъдморските територии на Франция и на индустриални зони със западнали производства и висока безработица, каквито има в Северна Франция и Белгия. След т.нар. „Северно разширяване” на ЕС (Великобритания, Дания и Ирландия) и след „Южното разширяване” (Гърция, Португалия и Испания) в Съюза се включват четирите най-слабо развити държави в Общността до последното му разширяване. Така ОРП на ЕО (ЕС) започва да се разработва в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХв., когато се появяват първите по-сериозни регионални дисбаланси и различия в заетостта и доходите.
Общата регионална политика е строго целева политика с основни цели: осигуряване на разнообразни финансови стимули за развитието на по-бедните региони на ЕС, координиране на националните регионални политики на страните-членки, гарантиране на тясна връзка между механизмите на регионалната и другите политики на Евросъюза. В момента тези цели се свеждат до постигане на конвергенция, конкурентноспособност и регионално сътрудничество. Реализирането им се осъществява посредством финансовото съдействие на структурните фондове, Европейската инвестиционна банка и други съществуващи финансови органи и актове. Сред тези средства основни инструменти за субсидиране на регионалната политика са структурните фондове. Те оказват помощ за икономическото и социалното сближаване между отделните региони в страните-членки или между ясно оформили се полюси в рамките на ЕС.
За финансовия период 2000-2006г. се акцентира вече само върху следните три приоритетни цели на структурно съдействие: насърчаване на изоставащите региони с най-сериозни трудности в заетостта, доходите и инфраструктурите, осъществяване на икономическо и социално преструктуриране на най-пострадалите от структурните реформи региони, регионите с голяма безработица и тенденции към обезлюдяванеи разработването и изпълнението на стратегия за развитие на човешките ресурси.
Основните структурни фондове са Европейският фонд за регионално развитие (ЕФРР), Европейският социален фонд (ЕСФ), Европейският фонд за ориентиране и гарантиране на селското стопанство (ЕФОГСС/ФЕОГА) и Финансовият инструмент за насочване развитието на рибното стопанство(ФИНРРС). Освен тези класически структурни фондове, допълващо финансово участие взимат и националните бюджети на съответните страни-членки. В помощ на структурните фондове е и т.нар. Фонд за сближаване (ФС), създаден през 1993г. и известен още като Кохезионен фонд. Той предоставя финансова помощ за проекти в областта на околната среда и на трансевропейските мрежи и по-специално в областта на транспортната инфраструктура. От него се ползват вече години наред четирите най-бедни от тях – Гърция, Ирландия, Португалия и Испания,а след разширяването на ЕС в посока ЦИЕ, негови най-големи ползватели са новоприсъединените страни от тези региони.
Освен от изброените фондове, регионите на ЕС получават помощи и от фондовете на Европейската общност за въглища и стомана до нейното разпускане през 2002г., от Европейската инвестиционна банка и Европейския инвестиционен фонд.
На 01.01.1989г. започва радикална реформа в областта на структурните фондове, чиято база е удвояването на средствата за период само от една година (1988 спрямо 1987г.). В момента регионалните помощи в ЕС представляват над 30% от бюджета му, като нарастват всяка година.
Участието на България в общата регионална политика на ЕС е една от най-големите ползи за страната от членството в Съюза. Но на страната се налага и да изгради успешен механизъм за програмиране, управление, разплащане, мониторинг и оценка, както и финансов контрол на усвояването на средствата от ЕС. Съгласно принципа на съфинансиране, тя също трябва да участва в осигуряването на част от средствата за програмите и проектите по линия на общата европейска регионална политика. Основната правна рамка по този въпрос се съдържа в Закона за регионалното развитие, приет през 2004г. с основни цели: създаване на условия за устойчиво развитие на районите в Република България, на предпоставки за намаляване на междурегионални и вътрешнорегионални различия в икономиката, на условия за растеж на заетостта и доходите на населението и развитие на трансграничното сътрудничество. За периода 2007-2009г. на страната се предвижда да бъдат отпуснати около 2,3 млрд. Евро от структурните и от Кохезионния фонд, но само при условие, че се разработят и реализират успешни програми и проекти.

4.Обща бюджетна политика
Финансовият суверенитет на Европейския съюз е задължителен, освен за текущо обезпечаване на интеграционния процес, но и за създаване на ясна перспектива за бъдещето на Съюза. Но едва в началото на 70-те години на ХХв. става възможно бюджетите на отделните страни-членки и техната бюджетни политики да се обединят в един общ бюджет и да започне изграждането на обща бюджетна политика
Основните принципи, на които се подчинява общата бюджетна политика на ЕС са принципът на бюджета, принципът за универсалност, за балансираност, за ежегодност, за финансова солидарност между държавите-членки и др., а основните инструменти на тази политика са ежегодният процес по съставянето и приемането на бюджета и многогодишната финансова рамка. Според ДЕС финансовата година започва на 1 януари и завършва на 31 декември. Преди 1 юли всяка институция съставя предварителна оценка на своите разходи, като тези оценки се обединяват от Европейската комисия в проектобюджет, съдържащ прогноза за приходите и за разходите. Комисията предоставя проектобюджета на Европейския парламент и СЕС не по-късно от 1 септември на предходната година, като той може да бъде приет или да бъдат предложени изменения в него.
Бюджетът на Европейския съюз се изпълнява от Европейската комисия съвместно с държавите-членки на собствена отговорност на Еврокомисията, в рамките на отпуснатите суми и съгласно принципите на доброто финансово управление. Предвидено е също така ЕП по препоръка на СЕС да освобождава ЕК от отговорност по изпълнението на бюджета. При осъществяването на финансовите операции Комисията използва услугите на централната банка на съответната държава-членка или на насочена от нея друга финансова институция. Ежегодно ЕК представя на СЕС и на ЕП отчети за предходната финансова година и баланс относно активите и пасивите на Европейския съюз.
В началото трите европейски общности (ЕОВС,ИО и ЕВРАТОМ) изцяло са се финансирали за сметка на вности от съставящите ги държави, определяни на квотен принцип. Поради желанието на Европейските общности да са независими от членуващите в тях държави, те търсят начини да се самофинансират. Чрез Договора от Люксембург (22.04.1970г.) официално се въвежда системата на собствени източници (приходи), като за такива са обявени: мита и селскостопански налози; вземания върху захарта; част от събирания в държавитя-членки данък добавена стойност (около 1%); преходни и намалчващи вноски (до 1979г.).
През 1984. Европейският съвет във Фонтенбло (Франция) взима решение за увеличаване на собствените ресурси. Приет е таван на внасяния ДДС до 1,4%, но не е решен въпросът за бюджетните неравновесия поради нарастване на някои разходи.
В края на 80-те години се въвежда и вторият инструмент на бюджетната политика на ЕО – многогодишните финансови рамки (перспективи), свързан с името на председателя на ЕК Жак Делор. Разработването на финансовите рамки е познато като „Пакетът Делор 1” и „пакетът делор 2”. Първият е приет през юни 1988г. и е свързан с осигуряването на средства за окончателното изграждане на вътрешния пазар на Съюза, съдържа също и препотвърждаване на предложената от Великобритания корекция. Вторият съдържа мерки, свързани най-вече с по-нататъшното развитие на общностните политики и втория етап от изграждането на Икономическия и валутен съюз. Новите моменти във връзка с европейския бюджет в „Пакетът Делор 2” са въвеждането на тавани за финансови ангажименти и собствени източници и редукция на приходите от ДДС (максимална норма 1%). Подходът при изготвянето на двата пакета е доразвит на Европейския съвет в берлин през 1999г. чрез „Програма 2000”, включващ различни изменения и допълнения.
Към момента основните източници на приходи в бюджета на ЕС са общите митнически тарифи, митата и таксите върху селскостопанските стоки, отчисленията от ДДС от всяка държава-членка, данъкът върху производството на захар, допълнителната вноска на база БНП на страните-членки и др. Постъпленията от митата и таксите върху селскостопанските продукти непрекъснато намаляват, тъй като разширяването на ЕС води до премахване на митата в търговията между европейските страни. Всяка държава-членка внася процент от приходите си от ДДС, понастоящем 0,5%. Чрез допълнителната вноска на база размер на БНП се постига баланс между приходи и разходи в бюджета на ЕС, запълва се разликата между всички останали собствени източници на средства и тавана на всички източници.
Разходите в европейския бюджет се разпределят в няколко големи категории: селско стопанство, структурни операции, вътрешни политики, външни действия, административни разходи, резерви и предприсъединителна помощ. Бюджетът на ЕС не може да бъде дефицитен и не може да се изравнява чрез вземане на кредити.
Във финансовата рамка 2000-2006г. най-много разходи се отделят за селско стопанство, следвани от разходите за структурни операции на ЕС. Проектът на финансова рамка 2007-2013г. показва, че ЕС предвижда преструктуриране на разходните пера в бюджета. Най-много средства се предвижда да се изразходват за устойчив растеж, в това число за конкурентноспособност и за сближаване, следвани от разходите за опазване и управление на природните ресурси.
Първоначалната финансова рамка за България и Румъния обхваща периода 2007-2009г., като след това се предвижда финансирането от бюджета на ЕС да се увеличава още повече. Основните разходи за България ще бъдат насочени за структурни операции – 2,3 млрд. евро, разходите за селско стопанство ще са около 1,5 млрд. евро, а за вътрешни политики – 768 млн. евро. Общата финансова рамка за страната в този тригодишен период е около 4,7 млрд. евро. Освен приходите от бюджета на ЕС, България ще трябва да направи и своите вноски в него – малко над 300 млн. евро годишно според предварителни изчисления. Въпреки това ясно се отличава положителният финансов ефект от членството ни в ЕС, възлизащ на 3,7 млрд. евро, но само при условие, че е налице достатъчен капацитет за усвояване тези средства.

5.Обща търговска политика
Общата търговска политика е една от основните политики на ЕС, водеща началото си успоредно с изграждането на общия пазар. Тя е със силно изразен наднационален характер – страните-членки почти загубват своя суверенитет в областта. ОТП е в най-тясно взаимодействие със свободното движение на стоки в рамките на вътрешния пазар и Митническия съюз. Най-важните й елементи са общата митническа тарифа, общият режим по вноса, специфичните защитни мерки по вноса и общият експортен режим.
Освен по отношение на стоките, разпоредбите на ОТП във връзка с услугите и правата на интелектуалната собственост също са установени в Договорите от Амстердам и Ница. Но те не се прилагат безусловно. Например под общото правило не попадат споразумения, отнасящи се до търговията в областта на културните и аудиовизуалните услуги, образователните и обществените услуги и услугите, свързани с човешкото здраве. Преговорите относно такива споразумения и тяхното сключване изискват и общото съгласие на държавите-членки.
ЕО с течение на годините сключва и различни търговски споразумения с трети страни и региони, чиято основна цел е постепенното прилагане на принципа на свободната търговия.
ЕО често използва търговската си политика в допълнение към мерки по отношение на общата политика в областта на външните отношения и сигурността. Прилага се например много по-либерален търговски режим по отношение на трети страни, които са бивши колонии на някоя от страните-членки. Съществуват също така и търговски ограничения, които се прилагат за страни с недемократични режими.
Общата митническа тарифа е основен инструмент на ОТП. Тя замества напълно митническите тарифи на държавите-членки на 01.07.1968г., когато започва да функционира пълноценно и митническият съюз. Този първи вариант на ОМТ обаче не включва преференциалните ставки, временните освобождавания от мита, тарифните квоти, антидъмпинговите мерки, антисубсидийните мита и др. В средата на 80-те години на ХХв. броят на невключените в ОМТ мерки нараства значително. Приемането на програмата за изграждането на вътрешния пазар и одобряването на Бялата книга от 1985г. започва работа и по унифициране на условията за допускане на внасяните в Европейската икономическа общност стоки.
През 1987г. номенклатурата на ОМТ се заменя с Комбинираната номенклатура на ЕО заедно с възникването и на Интегрирана митническа тарифа на Европейската общност (ТАРИК). С въвеждането на Митническия кодекс на ЕО се събират и обобщават всички, приети до 1992г. регламенти и директиви, засягащи митническата дейност. Той улеснява и подпомага осъществяването на ОТП.
Вторият по-важен елемент на ОТП е общият режим по вноса, базиран на принципа на свободната търговия, но с определени изключения, основно свързани с въвеждането на количествени ограничения, забрани или различни форми на контрол на външнотърговските операции. Тези изключения все повече намаляват, но продължават да се пролагат ограничения, свързани с националната сигурност, с опазването на обществения ред, с търговията на оръжие и стоки с възможна двойна употреба и др.
Третият елемент на ОТП – специфичните защитни мерки по вноса – придобива все по-голямо значение с намаляването на ограниченията по общия режим на вноса в ЕО. Най-често тези мерки са под формата на антидъмпингови или антисубсидийни мита и имат временен характер. Според правилата на Световната търговска организация нейните страни-членки могат да предприемат защитни мерки тогава, когато е налице реална опасност този внос да причини съществена вреда на местните производители. Като член на СТО, ЕО също е длъжна да спазва тези правила. Правилата на СТО предвиждат също и специфична антидъмпингова процедура, която цели намаляването на прекомерните антидъмпингови мерки. Те заедно с прекомерните антисубсидийни мита ограничават благоприятния ефект от намаляването на тарифните и количествените ограничения в световен мащаб. Затова е необходимо стриктното спазване на плавилата на Общността и на СТО. Мерките срещу порочни търговски практики на трети страни също са вид специфична търговска мярка.
Съществен елемент на ОТП е и общият експортен режим. Износът на стоки от ЕО към трети страни принципно не подлежи на ограничения с изключение на износът на петрол, газ и стоки с възможна двойна употреба. Друга често прилагана мярка са експортните субсидии, най-вече по отношение на селскостопанските стоки. Така ЕО влияе съществено и на формирането на световните цени – така те се повишават, а също се насърчават и неконкурентните практики. Поради това натискът в световен мащаб срещу използването на експортни субсидии все повече нараства.
В рамките на ОТП няма договорен преходен период за република България, тъй като ЕС принципно не допуска изключения по отношение на тази политика и в частност на общата митническа тарифа. Това означава, че към датата на присъединяване на България към ЕС, тя следва да е привела в съответствие с ОТП всички свои споразумения с трети страни, не само търговски, но и споразуменията за търговско и икономическо сътрудничество, за взаимно насърчаване и защита на инвестициите, търговско корабоплаване, сътрудничество в областта на статистиката и др. Съществен въпрос в преговорите е и постигането на съответствие в областта на търговията на стоки с възможна двойна употреба. Законът за контрол на външнотърговската дейност с оръжие и стоки с възможна двойна употреба и правилника по неговото прилагане съответстват в значителна степен на европейските норми в тази сфера.
Политиката на развитие е една от сферите, в които страната ни следва да положи допълнителни усилия, за да се доближи до европейските норми и практики. България следва да участва в комитетите и работните групи на ЕС по отношение на развитието и хуманитарните помощи.Тя следва да участва във формирането на Европейския фонд за развитие (ЕФР), който финансира развитието на страните от Африка, басейна на Карибско море и Тихия окен.

6.Обща транспортна политика
Създаването на обща транспортна политика е предвидено още в Римския договор за ЕИО. В тази връзка СЕС може да приема: общи правила, приложими по отношение на международния транспорт от или към територията на страна-членка на Съюза и транспорт, преминаващ през територията на една или повече страни-членки (транзитен транспорт); условия, при които на превозвачи от други държави се предоставя правото да осъществяват превози в рамките на държава-членка на ЕС; мерки за подобряване на безопасността на транспорта.
През 1982г. Европейският парламент завежда дело в Съда на Европейските общности (СЕО) срещу Съвета на министрите, обвинявайки го в бездействие и сериозни отклонения от задълженията му по ДЕИО, конкретно в областта на транспорта. Макар че обвинителна присъда не се издава, това е фактор за активизиране на дейността на Съюза в тази област. Според препоръките на СЕО Европейската комисия разработва пакет от предложения за установяване на общностна стратегия в транспортния отрасъл. По-важните от тях са: осигуряване на свободно предлагане на услуги във всички видове транпорт; хармонизиране на националните правила в областта на транспорта; координиране на транспортните политики на отделните страни-членки и повишаване ефективността на общностната трансферна полититика; оказване на финансова подкрепа на инфраструктурни проекти от значение за целия Съюз. Усилията на ЕК са насочени главно към: повишаване безопасността на движението; намаляване на разходите за транспортните и товарните фирми и осигуряване на работни места в областта на автомобилния транспорт; подобряване състоянието на железопътния транспорт и извеждането му на конкурентни позиции спрямо другите видове транспорт; гарантиране свободното предлагане на услуги и свободна конкуренция в областта на морския транспорт; либерализиране на услугите в сферата на въздушния транспорт.
Целите на ОТП могат да се разгледат до и след изграждането на вътрешния пазар на Общността (1992г.). През първия период те са насочени главно към подобряване сигурността на транспорта и на транспортните връзки с останалия свят, изграждане на трансевропейска мрежа, гарантираща мобилност на хората и стоките във вътрешния пазар и решаване на някои задачи в социалната сфера. Нови цели и приоритети се поставят с приемането на Единния европейски акт от 1986г. и публикуването на две „Бели книги” на ЕК. Първата от тях е публикувана през 1985г. и третира проблемите на изграждането на единен вътрешен пазар в Общността, важен елемент от който е и общият транспортен пазар. Втората Бяла книга, приета на 02.12.1992г. е изцяло посветена на ОТП и нейното бъдещо развитие.
Особено важно е да се отебележи, че след като от 1993г. функционира общият транспортен пазар, акцентите падат върху екологичните и социалните аспекти на ОТП. Обръща се внимание на повишаването безопасността на превозите и осигуряване комфорта на ползвателите на транспортни услуги, подобряването на условията на труд за работещите в отрасъла, съблюдаването на изискванията за околната среда и др.
Нова Бяла книга е публикувана през 2001г. – „Европейската транспортна политика до 2010г.: време за решения”. В нея се обръща внимание главно на развитието на основните транспортни мрежи, подобряване безопасността на всички видове транспорт и неговото устойчиво развитие, разширяването обсега на ОТП във връзка с увеличаването на броя на страните-членки на ЕС и др.
По отношение на Република България транспортният сектор е с потенциал да се справи с пазарните сили и конкуренцията от страна на ЕС. Едно от най-сериозните предизвикателства пред страната ни при приключване на преговорите в тази област през 2003г. бе това по отношение на морската безопасност. В сектор „Транспорт” са договорени и едни от основните преходни периоди с ЕС. Трите преходни периода се отнасят до финансовата стабилност на автомобилните превозвачи, либерализацията на каботажните превози ( превози между два пункта на територията на една и съща страна) и по отношение на изискванията за максимално допустимото осово натоварване на част от националаната пътна мрежа.

7.Обща социална политика
След като ЕС започва своето развитие и достига определен напредък в осъществяването на целите си, страните-членки на Общността признават и необходимостта да се работи за подобряване на условията на труд и жизнения стандарт с оглед тяхното сближаване. Това е важен фактор и за координацията между социалните системи на отделните държави-членки. В частност проблемите от социалната сфера включват най-вече проблемите относно: заетостта; правото и условията на труд; социалното осигуряване; основната професионална квалификация и преквалификация; предотвратяването на трудови слополуки и професионални заболявания; професионалната хигиена; правото на сдружаване и на колективно договаряне между работодателите и работниците.
Особен принос в актуализирането и конкретизирането на тези основни сфери имат Единния европейски акт (1986г.), Договорът от Маастрихт (1992г.), Договорът от Амстердам (1997г.), Договорът от ница (2001г.) и най-вече Договорът за създаване на Конституция за Европа (2004г.). през 1994г. ЕК публикува Бяла книга, изцяло посветена на бъдещето на социалната политика на ЕС. За разлика от ДЕС, в Договора от Амстердам е включеб специален раздел по проблемите на заетостта.
ЕС подпомага и допълва дейността на държавите-членки най-вече в следните области: подобряването на работната среда; условията на труд; социалното осигуряване и социалната защита на трудещите се; закрилата на трудещите се при прекратяване на трудовия договор; информирането и консултирането на трудещите се; представителството и колективната защита на интересите на основните социални партньори (трудещи се и работодатели); условията за наемане на работа на законно пребиваващи на територията на ЕС граждани на трети страни; интегрирането на изключените от пазара натруда лица; равенството между мъжете и жените на работното място и техните шансове на трудовия пазар; борбата срещу социалната изолация; модернизацията на системите на социална защита.
Социалната политика на ЕС съдържа три много съществени елемента – Европейския социален фонд (ЕСФ), Хартата за основните социални права на работниците и законодателните мерки и общите програми. ЕСФ е създаден през 1960г. и има за основна цел „да улесни наемането на работа на работниците и да увеличи тяхната мобилност и адаптацията им към промените в индустрията и в областта на системите за производство чрез професионална квалификация и преквалификация”. В момента Фондът участва на практика в реализацията на целите на структурните фондове, но основно средствата се насочват за подпомагането на регионите с дългосрочна безработица и адаптирането на работниците към индустриалните промени. Като правило средствата се насочват към онези региони, за които е доказано, че са засегнати най-силно от беработицата и трудно се поддържа високо ращните на заетост и висок жизнен стандарт. Тези средства най-вече се влагат в: улесняване на процеса за намиране на работа, осигуряване на равни въможности за заетостта на двата пола; насърчаване на географската мобилност на работната сила; подпомагане на борбата с безработицата с акцент върху безработицата сред младите хора; оказване съдействие на мигрирали работници и установили се в ЕС работници имигранти; финансиране на проучвания и пилотни проекти по общи за държавите-членки проблеми в областта на социалната политика.
Хартата за основните социални права на работниците (Социаланата харта) е вторият важен елемент на ОСП на ЕС. Тя е неформален документ, подписан през 1989г. в Страсбург от 11 от всичко 12-те страни-членки на Съюза по това време. Великобритания отказва да подпише хартата, тъй като не приема правото на съществуване на общностна социална политика. Едва през 1997г. правителството на страната, начело с Тони Блеър, дава съгласието си.
Третият елемент на ОСП са законодателните мерки и общите програми, включващи актове относно правото и здравословните и безопасни условия на труд, използването на детския труд, закрила на майчинството, социално осигуряване и др.
За разлика от други раздели на общата европейска политика, където изискванията на ЕС са основно от техническо естество, в преговорния раздел за присъединяване на република България „Социална политика и заетост” е необходимо да има също и развито гражданско общество. Това се отнася най-вече до мерките срещу всички прояви на дискриминация и до действията, които се предприемат по отношение на хората с увреждания. Единственият преходен период по тази глава се отнася до максималното съдържание на катран в цигарите и е с продължителност 4 години (до 31.12.2010г.). Постигането на европейски стандарти от българските работодатели е интересен въпрос в този сектор. От една страна, пълното въвеждане на тези стандарти повишава чувствително качеството на работната среда на слувителите и работниците, но, от друга, е свързано със значителни разходи за работодателите.

8.Обща политика в областта на околната среда
В Римския договор не се предвижда провеждането на обща екологична политика, тъй като авторите му не са предвидили до какви размери ще нарастне отрицателните последствия на икономическата дейност върху околната среда. 30 години по-късно с Единния европейски акт (1986г.) политиката в тази област става една от основните цели на Общността и нейна официална политика. С още по-големи подробности това става с основополагащите документи ДЕС,ДА и ДКЕ. Основните цели на политиката на ЕС в областта на околната среда се отнасят до: опазване, защита и подобряване качеството на околната среда; опазване и закрила на здравето на хората; разумно и рационално използване на природните ресурси; стимулиране на мерките на международно ниво за разрешаване на регионалните или световни екологични проблеми. На базата на поставените цели се определят и обектите на специално внимание от страна на политиката в областта на околната среда. Това са: замърсяването на почвите, на водите и на атмосферата; предотвратяването или ограничаването на вредния за здравето шум, причинен от автомобили, самолети, домашни електроуреди и др; управлението на отпадъците и отпадните води; предлагането на пазара на химически продукти и други силно токсични вещества; защитата на природните хабитати, флората и фауната, последиците от природните явления и технологичните инциденти.
Политиката на ЕС в тази област се базира на следните основни принципи: околната среда да се предпазва от замърсяване; всички икономически действия трябва да отчитат влиянието върху околната среда; применаето на превантивни мерки е за предпочитане пред оздравителните и т.н. В това отношение са важни и мерките за сътрудничество с трети страни и компетентни международни организации.
Основните средства за реализиране на целите в тази сфера са основно законодателните мерки. Освен това от 1991г. функционира и програмата „Живот”, съществуват и много фондове с природозащитен елемент. От 1993г. в Копенхаген (Дания) започва дейността си и Европейска агенция за околна среда. Тя е независима от националните правителства институция и главната й цел е да осигурява, съгласува и прилага информация в областта на околната среда.
Политиката в областта на околната среда е най-скъпата по отношение не само на присъединяващите се страни и България, но и за всички страни-членки на ЕС. Общо десет преходни периода – най-много на брой, и с най-голяма продължителност, са именно тези по Глава 22 „ Околна среда”. Е са основно в следните сфери: намаляване на съдържанието на сяра в определени течни горива, опаковки и отпадъци от опаковки, конктрол върху транспортирането на отпадъци, градски пречиствателни станции за отпадни води и т.н. Въвеждането и прилагането на изискванията на ЕС в тези сфери изисква значителни инвестиции от страната държавата и частния сектор и на средства от бюджета на ЕС, като от него ще постъпи като безвъзмездна помощ значителна част от необходимото на покриване на разходите. Трябва да се отбележи, че ползите от прилагането на по-високи екологични норми са безспорни, а именно – по-добро качество на въздуха и водата, по-добър здравен статус на населението, запазване на биологичното разнообразие за бъдещите поколения и др.

9. Обща политика в областта на Информационното общество
Тази политика е една от най-новите и динамични политики на ЕС и е най-тясно свързана и подпомага прехода от развито индустриално общество към общество, базирано на знанието и новите технологии. Но наличието на различна нормативна уредба и прилагането на различни стандарти в страните-членки може силно да ограничи развитието на ИО. Затова е необходимо приемане и прилагане на общи норми в рамките на ЕС и въвеждане на единни европейски стандарти, както и осъществяване на по-тясна координация между държавите-членки при изпълнението на тези норми.
Развитието на Информационното общество и новите технологии поражда и редица трудности, които не са по силите на отделната страна-членка на ЕС. Появяват се нов вид престъпления – Интернет престъпленията. ИО задълбочава проблемите със сигурността на информацията и опасността от измами и незаконен достъп и поражда необходимост от приложимо право, защита на правата на интелектуалната собственост, защитата на личните данни, признаването на електронните подписи и др.
Развитието на ИО в ЕС се базира на три основни елемента: приемане и прилагане на общи норми; изграждане на необходимата инфраструктура и въвеждане на нови услуги; прилагане на отворен метод за координация и определяне на индикатори. Политиката относно ИО се разделя на два компонента – осъществяване на изследвания и развитие на информационни и телекомуникационни технологии и телекомуникационна политика. Развитието на ИТК на общностно ниво започва през 1984г. с програмата ЕСПРИТ,а броят на общностните програми нараства. Телекомуникационната политика в ЕС се базира на три елемента: либерализиране на пазарите, хармонизиране на правила и стандарти и стриктно прилагане на разпоредбите за конкурентната политика.
Общите действия в сферата на телекомуникационната политика започват с приемането на Зелена книга за либерализация в областта на телекомуникациите (1987г.). На 01.01.1998г. става факт пълното либерализиране на телекомуникационния пазар в ЕС. През 2002г. се одобрява т.нар. „телекомуникационен пакет”, състоящ се от пет директиви. Първата идентифицира общите и специфични цели наполитиката (Рамкова директива), а останалите четири се отнасят до специфични области в сферата на телекомуникациите (лицензиране, осигуряване на достъп и взаимосвързаност, прилагане на универсална услуга, защита на личните данни). Други директиви, приети от ЕО в сферата на ИО, са: за електронна търговия; за електронния подпис; за дистанционни продажби; за предоставяне на уведомления за техническите регламенти в сферата на услугите на ИО; за защита на услугите, които са базирани на условен достъп; за защита на правата на интелектуалната собственост.
Първият стратегически документ, приет от ЕС в сферата на ИО, е одобрената през 1993г. Бяла книга „Растеж, конкурентоспособност и заетост”, а през 1994г. се приема и първият План за действия в областта на ИО, който съдържа конкретни мерки и стъпки за неговото развитие – „Пътят на Европа към Информационното общество”. През 1999г. ЕС започва инициатива еЕвропа „Информационно общество за всички” с основни цели включването и образоването на всички в ерата на Интернет и цифровизацията, изграждане доверието на потребителите и социално сближаване. В рамките на тази инициатива през юни 2000г. е приет План за действие еЕвропа 2002. с основни цели осигуряване на по-бърз и по-евтин достъп до Интернет и насърчаване на неговото използване, както и инвестиране в хората и уменията им. Приемането на този план е успешна стъпка за внедряването и развитието на новите технологии. През май 2002г. ЕК приема следващ план за действие – еЕвропа 2005.
Политиката в областта на ИО в България също се развива и се интегрира към тази на ЕС. Основните пътища в тази насока са приемане и прилагане на европейското законодателство за услугите на ИО в рамките на Глава 3 „Свободно предоставяне на услуги” и Глава 19 „Телекомуникации и информационни технологии” и участие на България в общностните програми в сферата на Информационното общество. Ускоряването на преговорния процес за членство между ЕС и страните-кандидатки е подпомагал и участието на тези страни в горепосочените програми. Това допринася за по-бързото интегриране в политиката на ЕС в областта на ИО и създава предпоставки за увеличаване на капацитета за усвояване на средствата по проектно финансиране.
Напредъкът на България по тези два въпроса е безспорен, но пълното интегриране изисква предприемането на редица допълнителни мерки, включително и цялостно хармонизиране на законодателството в сферата на телекомуникациите.

Използвани източници:

Емилия Георгиева, Калоян Симеонов - „Европейска интеграция”

www.evropa.bg

www.government.bg

www.evroportal.bg

www.eufunds.bg

www.parliament.bg