Заливът Болота

[Дамян Гочев]

Заливът Болота

Номад приключи с писането на новия си разказ. Затвори лаптопа, издърпа стола назад и се изправи. Обтегна се - да отхвърли умората от плещите си. Пресегна се през бюрото - да отвори прозореца и да пусне в стаята си прохладната вечер, и любопитно надничащата досега луна. Усмихна се. Все още беше завладян, все още беше под въздействието на историята, за която пишеше - Бартоло и Балута... Балута била голямата любов на Бартоло, Балута лежала до трупа на любимия си, докато той останал бездиханен... И с цяло гърло запя любимата песен на героя, която току що беше съчинил:

Смъртта пее червена приспивна песен -
вятър припява своя черен рефрен...
Кръст зловещо стърчи - сочи небето,
теб, мили, отвежда към небитието.

За последно сбогом те целувам
с уста ти шепна: Последно сбогом!
Чуй ме, либе, как се чувствам,
две думи изричам: Теб обичам !

Замлъкна. Постоя дълго още така замечтан в една звезда, която му намигаше. Спомни си как случайно една негова приятелка от Малта, му беше подхвърлила тази история... И как случайността го отведе по време на скитанията му до едно тихо заливче, диво и самотно - точно каквото бе търсил, точно като за него – скитника Номад.

Заливчето, с малък пясъчен плаж се намираше на няколко километра от Каменният нос. Лиман с тясна клисура, която се врязваше в брега. Беше заобиколено от скални стени с издълбани в тях пещери. От скалите се изсипваше благодатта на малък водопад, чиито води се оттичаха в морето през клисурата, ваяна от една малка рекичка. Там, където тя се вливаше в морето, се образуваше устието на лагуната...

Акостираха. Заливчето си нямаше име, той го даде, още в първия ден, в който те двамата стъпиха в него... Изписа името ù - Болота! После добави - Обичам те!...

Тази сутрин Номад сам се изкачваше по стръмна пътека, по посока север, до върха на скалната стена. От там можеше да види и самотно стърчащите отломки от калето на Каменният нос. Гледката към малката клисура по изгрев беше невероятна. Веронеза на лагуната винаги възраждаше сетивата му. Един млад сръндак беше вперила тревожно кафявите си „копчета” в голото му тяло.

Разкрачен, изпънал тялото си, разперил ръце, премрежил поглед, сам, гол, както го беше създала природата (а някои казват - както майка го е родила)... Разни мисли препускаха в главата му докато бавно се изкачваше по скалата, а слънцето се изкачваше постепенно по морското безвремие, за да блесне с целия си диск над заливчето: ... Обществото има неприязнена нетърпимост към такива тихи, голи заливчета, които не са трасирани и асфалтирани, защото точно те са символът на свободния дух. Скоро обаче всичко това ще бъде тотално бетонирано с всякакви налични средства, за да бъде убита свободата и любовта. Обществото не търпи свободата, за него самотата, хлябът и зрелищата са в култ. Вперените очи в мониторите, че мозъците трябва да са чисти, гладки и изпрани... Това е кур-тур-трегерна война, мамка му... Обществото не желае да съществувам там, в някакво си голо, тихо заливче на любовта. Предпочита тихата смърт пред монитора, а не възкресение в заливчето... приемам предизвикателството... не искам да умирам на кръста, искам да възкръсна, защото обичам! Бавно се обърна към сръндака, който все още недоверчиво го наблюдаваше и тихо прошепна. Но не за да не стресне животното, а за да не събуди нея, иначе би го извикал с всичка сила: Обичам те, Болота! Беше я оставил да си поспи, да се излежава в една от пещерите, в близост до малтийския кръст...

Един закачлив слънчев лъч се беше прокраднал в пещерата и я гъделичкаше по клепачите. Хич, ама изобщо нямаше намерение да показва на този рошльо красивите си очи с цвят на лагуна. Този миг ù харесваше, този залив я беше запленил, душата ù беше обладана от спокойствие, блаженство... И все пак в Балута се прокрадваха въпроси: защо се беше оставила, защо беше нужно, а това заливче... ненужно ли ù беше?!? По детски до Бартоло се гушкаше... Най-после отвори красивите си очи и се загледа в слънцето... Сълзите ù отдавна бяха пресушени от Бартоло, повярва в падащи звезди, а той всяко утро ù разказваше как от обич се лети... Лежеше и мислите ù се редяха в стихотворна форма:
Преди заспивах
от безсмислен страх
очите
сребърната луна
да ми не използва
за огледало...
Петната,
сълзите
да ми измие
дъжда,
преди да е заваляло,
и да ме покрие
с нежност от облаче пухкаво,
гальовно,
бяло.

Бартоло беше рисувал пръстите ù с обич преди да ги вплете за цяла нощ с копнеж в нейните. И друго не искаше той да ù обещава, знаеше, че няма да е лесно...
само...
без обич изгрев –
обич да не събужда...
Никога не съм била така угрижена, за това, което правя... Уф, какво значение има какъв е. Това ли е най-важното? Заливчето е толкова далечно и близко. Нищо друго няма никакво значение. Носи ме в сърцето си - нося го в сърцето си... Животът си е наш и ще го живеем по нашия си начин...

Бартоло се пробуди, усмихна се в просъница на този явен красив сън и притисна Балута силно до себе си. Вдиша я. Как хубаво ухае... Жената е като ясната лунна пътека в лагуната, особено когато нощите ù, мечтите ù се сбъднат... Формите ù... тя, моето заливче, толкова близко и толкова далечно... Нали жената кротка е вълна, когато с нежност прилив я обгърне. Тогава знае, че не е сама душа. Нали жената величава е молитва в ням олтар зад сто омайни двери, пристъпиш ли ги с обич на крила полита... Така силно се омая от аромата ù... сепна се от следващата мисъл, която болезнено, като мълния, го преряза! Обществото има неприязнена нетърпимост към такива тихи заливчета. Обществото не желае да съществувам. Не искам да умирам, искам да възкръсна, защото я обичам!
-Балута!
-Да, Бартоло!?
-Обичам те...

Болота влезе в стаята, за да му поднесе поредното кафе. Номад нежно я подхвана, имаше причина - този път реши, поне техният край да не е неочакван, да е поне малко по-оптимистичен. И се завъртяха в шеметен танц. Болота се изкиска:
-Номад, кафето се разля...

по идея на Номад и стихове на Лина Ойлче

[MalamiR]

Интересно четиво.

[Галина Ширлетова]

Номад е невероятен в съчетанията, убедих се. А аз като сантименталистка искам още малко емоция. Но само ако не е в повече на негово величество читателя! Поздравления!

[MalamiR]

Да, може да се вкара още малко емоция, но и така е добро за четене.

[Дамян Гочев]

Благодаря и от името на Ойлче