Българска литература след Първата световна война

[Mozo]

Упражнения

Руската интелигенция има голяма заслуга за Освободителната война.
Берлински договор – Македония остава в границите на Османската империя. Източна Румелия с центр. град Пловдив е под васална зависимост на Осм. империя. Пловдив тогава е духовната столица на България. Княжество България е свободна територия.
6.09.1885г. в Пловдив се извършва Съединението на 2-те Българии. България се развива с бързи темпове като модерна държава.
1912г. в Балканската война взима участие поручик Йордан Йовков. След нея Турсция прави сериозни отстъпки.
Румъния атакува България в гръб и тя губи излаза си на Бяло море (това е 1-вата национална катастрофа).
20-те год. ––> обезверяване, скъпи жертви, тогава започват големите бежански движения и тогава се създава Кичук Париш, приселници от Македония.
1918г. поради загубата на Германия и Б-я, Румъния печели Добруджа (Ньойски договор)
конформизъм – човек, който се пригажда заради някаква облага.

„Шибил”, „Индже”, „Кошута”, „Постолови воденици”, „Старопланински легенди”

Пикасо – авангарден художник
Авангардизъм – худ. е в предмета, той чувства, той крещи, той е в събитията, апокалиптично усещане за ужаса, за края на света.





Йордан Йовков

„Старопланински легенди” и „Вечери в Антимовия хан”
Той е наричан певецът на Добруджа. Утвурждава възвишеността на човека и без да го идеализира, той носи в себе си чов. добродетели. Йовков представя новото като враждебно. За него миналото добива чов. стойност. Първият му сборник представя възвишеното, а втория чисто човешкото, тревиалното.
Йовков не е социален писател, неговият реализъм не се основава на социалното на героите. За него важно е какво става в душата на човека. Реализмът на Йовков е психологически, етичен.
Повестта „Жътварят” се смята за не толкова добро произведение. Но това не е съвсем така. В повестта главни герои са гроздан и богатият Вълчан. Конфликтът е,че Гроздан мисли, че Вълчан не е върнал на вече починалия му баща, пари и имоти. Над Вълчан надвисва опасност, неговите коне се понасят към пропаст и тогава Гроздан успява да ги спре, въпреки яда си към него и тогава пак загърбва злите мисли към Вълчан, навлиза бос в нивята и започва да жъне. Така наподобява Исус на икона в църква, която е обрал.

В средата на 20-те год. на 20в. едно след друго следват класически произведенния на Йовков. Създава и 2 пиеси „Албена” и „Бояна”. В първата има за основа разказа „Албена”, където е представен връзката на Албена с чужд мъж, в резултат на което е извършено престъпление. Стражарят я извежда пред тълпата. Един от старите мъже, поразен от красотата й казва: „Оставете я, какво е селото без Албена”.
Според Йовков хубостта е над греха и престъплението.
В края на произведението пак се чува „какво е селото без Албена”. Сюжетът е прост – в дома на Златил, разкъсван от чов. омраза идва Боряна. Със своята красота и етична храброст тя преобръща всичко, за да въстанови старата хармония.

Вл. Василев редактор на сп. Златорог. Там утвърждава едни от най-талантливите бълг. творци. Поема мисията на сп. Мисъл. Вл. Василев е съпричастен към издаването на
сб. „Старопланински легенди”. Едни от най-българските творби са писани в емиграция – Л. Каравелов, Хр. Ботев, Вазов („Под игото”). Знаел е прекрасно румънски. Общуването на Йовков с Василев.
В „Старопланински легенди” се чувства компенсаторното. За Йовков ценност има старото. Това означава проверено с опита, традицията, означава съпротивляващо се с/у новото, носител на лошото. Героите са млади – красиви жени, героични мъже.
За Йовков доброто и красивото са синонимни понятия.
калокагатия – единство на нравствена и физическа красота.
В 2 разказа няма легендарната тръпка, свързана с приказното, те са грациозни, хора на свръхмярката. А в 2-та разказа нещата са по-принизени. Те напомнят битовата атмосфера на „Вечери в Антимовия хан”. Ако в „Старопланински легенди” топосът е планината, то във „Вечери в Ант. хан” е битовото, обикновеното.
„Кошута” и „Постолови воденици”
Жената вамп ––> в изк-вото на Димирът Димов, изкусителна, провокира плътски желания, довежда до смърт. За нея е х-рно, че е обградена от множество поклоници. Тя е съблазнителката. Животът на мъжете в нейните ръце е разбит.
Женда ––> отговаря ли на Йовковите представи за жена? Подчертава при нея плътското желание, излъчване (Е.П. „Нечиста сила”). Женда изкушава и прелъстява жените.
Марин иска да й направи хурка. Той започва да „изшари” една хурка.
Марин – див козар, но чрез еротичното се събужда естетическото.
Ролята на худ. детайл при Йовков е много важен.
Марин се събужда за духовен живот, той мечтае.
В митологичността (цикличността) много важна е възрастта, опита, който е натрупал възрастния.
Прекрасната дама, моментът на съблазняването – при Йовков вече не е първично.
Сервантес парадира остарелия модел на общуване.
Започва да се създава едно човешко общество. Човекът се самообогатява. Дивакът Марин шари тази хурка, нещо става в него, чудото присъства в тези вътрешни промени.
Финалът: използвана е пряка психологическа х-ка. Авторът представя героя от въздесъщия (знаещ всичко за него).
„Изведнъж Марин разбра всичко...” Йовков подчертава промяната у Марин.
Образът на Дявола прилича на похотливо животно – рога, брада, миризливо. Тези негативни конотации стават образът на пръча, т.е. Дявола и след убийството, Марин е станал вече поданик на Дявола.

„Кошута”
Когато мисли за Димана, воденицата спира, а за Дойна – тръгва.
Воденицата е многозначен топос (пространство). От една страна там се събира народът. Воденичарят е мъдър, но т.к. воденицата е обикновено отдалечена ––> това означава, че е тайнствено, заплашително, инфернални същества го обитават (дяволи, вещеци, змейове, баба Яга и т.н.). Воденицата е топос на тези същества и те й пре... Спряка(?), запустялата воденица е символ на свършил живот.
Кошутата – сакрален образ, тя се асоцира с образа на Богородица.
Пръча – профанен образ.
Образът на Св. Богородица е натоварен с положителни конотации в цялото Средновековие и религ. живот.
Посяга на майката, на кошутата, на красотата.
„Светлата или тъмната?”
Решава да убие кошутата, появяват се тъмни страсти, раздвоява се, няма я границата м/у доброто и злото.
Йовков повежда разказите си така, че можем да предположим, че Марин ще опровергае себе си, ще преодолее пръчовското, дяволското.
„Човешката душа е арена, и дяволът и богът се борят за нея”
Изходът – екзистенциален характер. От разрешеването на Митя Карамазов, граничните ситуации зависи цялото нравствено бъдеще на човека. Има най-остри гранични ситуации, които определят дух. битие за вбъдеще спрямо решението, избора.
Марин неможе да надмогне бесът си и винаги след него ще крачи пръчът, не достига до чудото.
Стефан не стреля и тогава в чисто приказен аспект воденицата тръгва сама. Чудото е станало, защото той не проявява агресията, не стреля. Той ще пребивава в идеален, сакрален свят (унищожил е дяволското в себе си).

„Серафим”
Проблематика е героят чудак, типичен за Йовков, извън чов. общество, няма роднини, семейство. При Йовков те са целомъдрени, болни хора. Серафим отива при кръчмаря Еньо. Имаме богат човек и беден. При Елин Пелин лошият богат, безнравствен, а бедният – обратно. Йовков извърта ситуацията. Кръчмарят се опитва да разбере хуманната постъпка на Серафим, как така дава пари на непознат. Постъпките на Серафим (означава „ангел”) е алогична от гл. точка на практицизма. Всичко е покупко-продажба за кръчмаря. Но Серафим му показва, че не е така.
Злото сякаш е по-интересно за нас.
Йовковото творчество е посочването на добрия човек. Йовков обича такъв тип чудаци, творците на анонимното добро.


сборника „Женско сърце” – чрез този сборник Й. Йовков завършва представата си за своите широки худ. търсения. В него са изключително популярни творби и представя характерното за него разбиране за същината на човешкото. То се носи предимно от хора извън нормативните уравняващите и често жестоките изисквания на прагматиката. Така ако в „Старопланински легенди” Йовков представя култа си към прекрасното, то в по-късните си разкази той представя афинитета си към чужденците. Най-ранната изява за подобен тип виждане на света откриваме в разказа му „Чудният” от военните му творби. Главният му герой се е побъркал от войната. Реакциите му спрямо войната са страх и ужас. Характерен йовковски герой е Люцкан. Тук с особена сила звучи идеята за корективност спрямо установеното, носена от маргинализираните. Изплашена от централните разбирания личности. Такъв е Серафим, твърде странен с постъпките си, с разбирането си спрямо доброволно приелите егоистични закони. Той с духовното си целомъдрие е в индиректна позиция на господстващото схващане за свят, изграден от покупко-продажбата. Серафим е въплащение на романтическия идеал за Йовков. Разказа „По жицата” е доказателство за трайната концепция на Йовков. Той познава соц. противоречия, изобразява чов. нещастия, но и убедително утвърждава необходимостта от житейска солидарност. Разказът е прост по своя сюжет. Овчарят, Петър Моканина вижда приближаващ се човек, това е Гунчо от далечното село – Кючюк Ахмет, понастоящем наричано Надежда. При Йовков както и при други писатели имената на героите не са случайни, подбрани са да носят нещо характерно за тях. Не случайно достига до фонетична прецизност, променяйки името от Аблена на Албена, твърдейки че геройнята му нямала да е същата иначе. Тримата босяци от село Надежда са тръгнали по света точно заради надеждата. Разказът е изграден с худ. такт и образцова психологическа градация. Това е разказ за голямата болка не на страдащите, а за състрадащите. Йовков не е писател на социалните рецепти. Според Йовков никакви важни промени не могат да решат човешкия проблем от екзистенциално, нравствено ниво. Ако между хората съществува взаимна връзка, то е възможно надмогването над горчивата, трагичната хорска участ. Разбира се подобни виждане може да се възприеме като утопия. Чрез голяма част от творбите си автора утвърждава тезата, че чрез мечтата, човек достига човешкото у себе си. Това личи и в „Мечтател” – там главният герой Боянов си въобразява, че случайно преминалата през селото Вяра е влюбена в него и си измисля,че са имали връзка. Разказът завършва с отворен финал, поясняващ, че Боянов е близо до смъртта си, той едновременно е трагичен и светъл. Трагично е представен животът в „Вълкадин говори с Бога”. Героите представят доста безрадостна картина на един свят, в който границите предлагат вечни сражения, на които човешкото не издържа.
Йовков не е словоохотлив писател, той рядко дава интервюта, рядко споделя своите разбирания и възгледи, за това „Песента на колелетата” може да се определи като въплащение за природата на естетическото. Творбата започва с едно пространно представяне на Сали Яшар, който е ковач на каруци, но не е един от многото,а прославен заради майсторство. То се съдържа в изречението „Сякаш в душата на Сали Яшар имаше друг ковач, който също работеше, също ковеше, но не се виждаше и само пламъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар”. Йовков отбелязва, че именно това излъчване на Сали Яшар, на духовния човек, въздейства и на онези, които не знаят за майсторството му. Той е представен като мъдрец към края си, загубил е двамата си сина, дъщеря му се е омъжила далеч, а жена му е починала. Терзае се какво ще остане след него. Проблемът за смисъла на човешкото пребиваване приживе и след смъртта. Сали Яшар мисли да направи мост или път, напомнящи за него. Изпаднал в притеснения, той отпада и физически. Пристигналата му дъщеря през нощта и особеният звук на колелетата на колата и е представена виртуозно. Красотата на дъщеря му Шакире спасява Сали Яшар, и когато тя си отива, той продължава своята работа и се достига до разговора с неговия приятел Джафар за това, че чул звука от колелетата на човек, който бил мислен за мъртъв и всички го познали,че си идва по този звук. И това отваря очите на майстора и той разбира, че неговото призвание е да прави каруци.
Колкото и умен и проницателен да е човек, той рядко си дава сметка за истинските си достойнства, колкото по-надарен е един субект, той възприема дарбата си като нещо естествено и се подцинява. В този смисъл като притча звучи и историята на „Моцарт и Салиери” от Пушкин. „Проглеждането” на Сали Яшар е свързано и с промяна на живота около него, мъжът на Шакире умира и тя се омъжва за Джапар. Финалът е как Сали Яшар прави каруца за младоженците и тук се разкрива тайната на неговото изкуство. Тя е, че майстора поставя парче метал, издаващо пеещите звуци,но важен е самият процес на изработване. Художественото майсторство на Йовков личи силно в последните изречения, в това за правената каруца – „..... тя трябваше да пее”, но то е предпоследното на Йовков, продължава с последното „И Сали Яшар почукваше ту-тук, ту-там и ловеше всяко съзвучие....”
Всичко това превръща разказа в авторитет на този прецизен и вглъбен в изграждането на нов свят писател. През 1937г. камбаните на всички пловдивски църкви зазвъняват и съобщават за смъртта на Йордан Йовков в днешната военна болница. България е потресена от смъртта му. В последните си дни издава книгата „Ако можеха да говорят” и не довършва романа си.

Целият материал: