От Христо Смирненски до Димитър Димов

[Mozo]

Христо Смирненски /Христо Димитров Измирлиев/

Роден през 1898 г. в Кукуш, Егейска Македония;
Поезията му е едно от най-интересните явления в лит. живот на 20-те години на ХХ в.;
Поетът свързва в своето творчество символистични с реалистични елементи – израз на новаторство и преосмисляне на традиционния литературен модел;
Използва езика и художествените похвати на символизма, но ги поставя в чужд за него, идеологически контекст; в този смисъл поетът е определян като постсимволист;
Смирненски е поет урбанист /пише изцяло за града/
Става изразител на идеята за социална промяна - “бунта на робите”, разрушаването на стария свят и сътворяване на нов свят на социална справедливост;
Разкрива социалната драма на личността като морална драма на обществото;
Смирненски пръв в българската литература създава внушителен художествен образ на революцията, която ще заличи социалната пропаст;
За постигане на по-богато и универсално звучене, използва богата гама от митологични и библейски образи и символи: Страшният съд, Трънен венец, Кръстът, Златен телец, Прометей и др.
В лириката му осезаемо присъства символиката на светлината и на природните стихии / буря, вулкан, ураган, пожар / - искри, лъчи, пламък и т.н. Всички те са метафора на справедливия и неизбежен гняв на тълпите.
При Смирненски лирическото Аз се трансформира в обобщеното “Ние”;
Най- значима стихосбирка – “Да бъде ден! (1922 г.)
Умира от туберкулоза /”Жълтата гостенка”/ през 1923 г.
Стихотворения:
“Да бъде ден!, “Ний”, “Йохан”, “Юноша”- водеща е идеята за бунта на
онеправданите, за революцията като Апокалипсис и Сътворение на един по- справедлив свят;
от цикъла “Децата на града” : “Цветарка”, “Стария музикант” – изобразява Града, неговите социални контрасти и капани; неговите жертви.
“Зимни вечери”- лиричен “репортаж” от градските покрайнини, където царят бедността, болестите и безизходицата, а всеобхващащата ги мъгла е символ на социалната безперспективност.

Гео Милев / Георги Милев Касабов/

Роден през 1895 г. в с. Раднево, Старозагорско;
Личност от ранга на Пенчо Славейков, която също като своя предшественик, има цялостна културно – естетическа концепция за приобщаване на българската литература към авангардните европейски търсения в периода около Първата световна война;
Естетическите му възгледи преминават през три основни периода:
в началото на творческия си път Гео Милев е горещ привърженик на символизма / до Първата световна война/;
след Първата световна война възприема и утвърждава в родното литературно пространство поетиката на експресионизма; негов орган става списание “Везни”;
след Септемврийското въстание – 1923 г., Гео Милев преосмисля своите културни пристрастия и се превръща в социално ангажиран творец и гражданин; в този период издава списание “Пламък”; призовава към оварваряване на езика.
Поемата “Септември”(1924 г., сп. “Пламък”) - лирическа поема от 12 части, поема за бунта в най-широкия му смисъл; за избухването, подема и погрома на Септемврийското въстание като исторически факт; за неговото осмисляне в един по-широк философско-символен план;
Поемата “Септември” поставя на преоценка устойчиви в българското национално съзнание понятия като Отечество, Бог, Народ, Вяра.
Фрагментът и ритъмът са двата водещи художествени принципа в поемата – основни похвати на експресионистичната поетика;
в “Септември” бунтът е и бунт на езика, разчупване на клишетата, на познатите езикови и структурни модели;
отхвърляне на всякакви авторитети: “Но днес ний не вярваме вече в герои –/ ни чужди/ ни свои”;
взрив от чувства и емоции;
провокация към добрия вкус;
връщане към първичното, варварското;
творбата води диалог на различни смислови, културни и емоционални равнища.
Поп Андрей – единственият индивидуално изведен образ в поемата; той е и исторически достоверен; представен монументално, величествено на фона на Балкана / преосмисляне на ботевската идея за героичност/; в смъртта му има и елемент на бунт срещу статуквото /”последната/граната/изпрати/право там/- в Божия храм”, и жест на самоотричане /“нахлу/сам на врата си въжето”/
Поемата завършва с оптимистичната визия за сваляне на небесния Рай тук, на земята и вярата в човешкия възход.
Гео Милев, заради своята будна съвест и непримирима гражданска позиция, става жертва на кървавия терор след потушаване на въстанието. Убит е без съд и присъда, и зарит в масов гроб край София през 1925 година. Тленните му останки са открити и идентифицирани по стъкленото му око, 25 години по-късно.

Атанас Далчев

Роден през 1904 г. в Солун
Творчеството му се вписва в културната и естетическа програма на кръга “Стрелец”, който си поставя амбициозната задача да обнови културния живот, да го направи съизмерим с модерните европейски тенденции, като в същото време запази самобитността на родното, неговия същностен дух.
В същото време творчеството му надхвърля идеологията и естетиката на кръга “Стрелец”и се влива в хуманистичното направление на литературата ни от този период.
Лириката на Далчев съдържа и елементи от поетиката на диаболизма. В същината си тя представя идеята за абсолютната дисхармония, за властващото и непобедимо зло, ирационалното, призрачното, гротескното.
Далчев създава оригинална поетика на вещите, един свят, пренаселен от предмети, където всъщност човекът отсъства, а ако го има, то той е силно разколебан в съществуването си. Вещите са знаци за неговото присъствие-отсъствие от света: пожълтели снимки, прашни портрети, прочетени книги, затворени прозорци, саксии без цветя и др.
Далчевите предмети са символи, които отвеждат към един друг, метафизичен свят, където напрежението между човека и света е доведено до своята граничност. Отвеждат към един философски размисъл за изтичащото време, за живота и смъртта, за безсмислието на човешкото съществуване, самотата и отчуждението.
В Далчевата лирика присъства и естетиката на грозното, болното, деформираното. То е знак за преходността, тленността и нетрайното в човешкия живот.
Най- представителна за творчеството му стихосбирка – “Прозорец”1926г.
Прозорец е и думата с най-висока честота на употреба в Далчевия предметен свят. Прозорецът е символ със значение на граничност: между дома и пътя, между човека и света.
Други знакови образи в лириката му са часовник, огледало, портрети, книги, врати, зазидани балкони, саксии без цветя и др.
Стихотворения: “Прозорец”, “Болница”, “Стаята”, “Къщата”, “Повест”, “Книгите”, “Камък”, “Дяволско”
Атанас Далчев умира през1978 г. в София.


Елисавета Багряна / Елисавета Любомирова Белчева/


Родена през 1893 г. в София
Една от първите ярко утвърдили се жени поетеси в българската литература
Лирическото светоусещане на Багряна съчетава в себе си традиция и модерност.
Поетесата се утвърждава в художественото литературатурно пространство с жеста на непокорството, с категоричния отказ да се следват общоприетите конвенции. Нейните стихове носят посланието, че за да бъдеш нов и различен, трябва да имаш смелостта и дързостта да ги отстояваш.
Лириката на Багряна преосмисля мястото на жената в съвременния свят - ролите, които са й вменени от патриархалната традиция и поривите на едно модерно женско светоусещане.
Жената е видяна като пътник, който поглъща света с всичките си отворени за него сетива.

Целият материал: