Кратки разкази

[Mouse]

Той и То

1.
Той леко се поклащаше в топлата вода. Не плуваше, беше отпуснат и само лекото потрепване на опашката и страничните перки му позволяваше да стои на едно място. Неподвижен. Или почти неподвижен. Наслаждаваше се на покоя. На тишината около него. На топлината.
Но мисълта му не беше в покой. Той мислеше. Те знаеха, че той може да мисли. Той ги уважаваше. Те него – също. Той обичаше да си играе с тях. Обичаше присъствието им. Дори шумът, който вдигаха не го смущаваше – дори му се наслаждаваше. Те просто не можеха да плуват тихо. Винаги вдигаха шум с пляскане. Издаваха звуци когато бяха над водата. Бяха тихи само когато бяха при него или почти тихи. Винаги пляскаха, ритаха и гребяха, за да се задържат и да не потънат. Усмихна се вътрешно. Да, Той можеше не само да мисли – можеше и да се усмихва. Можеше и да помни.
Колко смешни бяха те. Нямаха нито форма, нито опашка, нито перки. Но можеха да плуват, смешно плуване с пляскане, но плуваха. Те умееха да се предвижват и по сушата, защото вместо перки имаха крака. Крака, ха-ха – смешни израстъци, които се свиваха и разпускаха. Понякога ги удължаваха с нещо подобно на две опашки и тогава се гмуркаха доста успешно.
Идваха при него, прегръщаха го, галеха го – Той също ги прегръщаше. Те му говореха, Той им отговаряше и тогава заедно се смееха. Не им се сърдеше, че искаха да си играят с разни топки, шишета и гумени плаващи неща. Взимаше дейно участие в игрите им, а те се смееха още по-силно. Имаше една руса жена, която винаги идваше в часовете за хранене. Той я усещаше по стъпките още когато слизаше по-стълбите, но се правеше че не знае. Чакаше тя да започне да почуква с кофата по ръба на неговия свят. Тогава Той се подаваше, а тя се усмихваше и започваше да му подава рибките една по една. Искаше Той да ги взима от ръката й и Той ги взимаше – та как не – това толкова я радваше. Но още повече се радваше на едно малко тантуресто човече, което често идваше с нея. То щапуркаше, понякога дори влизаше с нея и сякаш се чувстваше във водата по-добре от нея, почти както него. Той го качваше на гърба си и внимателно обикаляше, а То пищеше от удоволствие. Тупаше го с малките си горни крайници, риташе го и повтаряше името му и пак пищеше и пищеше от удоволствие. Неговото гласче беше като звън от камбанки в Коледна нощ. Как се сети за Коледа? Да, тогава То за първи път се потопи при него и доверчиво се притисна към тялото му. В този миг Той бе готов да го защитава от всичко. Ако можеше да задържа дъха си щеше да го отведе в дълбокото, където тишината беше плътна до писък. Но Той знаеше, че То не може, че е малко и внимателно го подпираше с плавници, люлееше го и го гъделичкаше в муцуна. То се превърна в цел, която чакаше. Ослушваше се непрекъснато за неговите бързи стъпки, за звънливото му гласче. То сякаш съчетаваше всичките му стремежи, всичката му любов и радост.
Вече втори ден никой не идваше при него. Хранеше го едно вечно намусено същество, което изхвърляше кофата с храната и Той трябваше да я събира от дъното. Никога не му се усмихна, не го заговори, не се опита да си поиграе с него. Но това не беше важно. Важното бе, че жената и То не дойдоха и днес. Защо? Какво може да се е случило? Защо не идваха? Нима вече не го обичаха? Не се ли интересуваха вече от него? Не, това беше невъзможно. Той четеше любовта на То в очите му. Тяхната любов беше първична, неповторима и необходима като въздуха и водата. Те бяха свързани по непреходен начин с чистата любов, която струеше от тях и към тях.
Те й се наслаждаваха и Той уважаваше техните чувства, така както и своите.
2.
Зои се беше навела над потното челце на Бобо, попиваше с мека кърпа, говореше му, галеше го. Бобо се разболя изведнъж, сякаш съдбата отряза с нож и замени здравото и усмихнато дете с високата температура, кашлицата и стоновете на Бобо. Миличък Бобо, мислеше си Зои – как така изведнъж се разболя? Лекарят каза: настинка, ще му мине бързо. Даде лекарствата и дори без да я успокои допълнително отиде при следващият си пациент. А тя толкова се страхуваше, виждайки как високата температура стопява телцето му. Плачеше когато Бобо плачеше и стенеше когато той стенеше. Стомахът й се свиваше на всяка негова конвулсия, сякаш нож прерязваше и нея заедно с него.
Мина й през ум, че така изведнъж заряза Хочи, дори не му каза за болестта на Бобо. Знаеше, че Хочи обожава Бобо. Бобо също го обичаше повече от всичко (понякога й се струваше, че дори него го обича повече от нея, собствената му майка). Естествено, че не беше така. Но всичко стана ужасно бързо. Бобо беше останал у дома защото учителят настоя за допълнителен урок. Телефонът звънна, тя забрави за всичко и хукна. Казаха й, че Бобо се е почувствал зле изведнъж. Когато се прибра температурата го беше превзела. И тя остана до него. Целият ден, цялата нощ и пак ден … не й се спеше, не беше гладна. Гледаше Бобо и чакаше лекарствата да му подействат. Мислите й отново я отнесоха към веселите дни когато те тримата се смееха заедно, плуваха заедно, играеха заедно. Тримата: тя - Зои, малкият Бобо и делфинът Хочи. Прекрасни, неповторими дни. Докосна пак бузата на Бобо. Температурата определено спадаше.
Бобо се беше унесъл в здравословен сън и сънуваше …. „Как пляска с ръце по водата и пръска Хочи, как се катери по гърба му, как му дърпа мустаците …. как се смее, как си играят и се гушат. Та Хочи беше най-добрият му приятел … Защо сега не беше тук, защо го нямаше … Толкова го обичаше, така разчиташе на него, а Хочи го нямаше при него … Нима го беше напуснал … Хочи, Хочи … къде си?“ Отвори очи и срещна тези на майка си Зои. Беше си у дома. Хочи не можеше да дойде в дома. Значи той трябваше да отиде при него. Трябваше да оздравее, за да го види пак. Този път заспа непробудно и без сънища.
3.
След седмица Хочи дочу познати стъпки и още по познато топуркане на малки крачета. Бързо изплува и запя. Видя ги да идват. Зои и Бобо. Хванати за ръце, усмихнати, забързани да стигнат до него и да потопят крака във водата. За поздрав ги изпръска и отново чу звънтящият като камбанки смях на Бобо. Бяха отново заедно. Бобо протегна ръка и подаде рибка на Хочи. Не беше гладен, но я налапа, за да зарадва хлапето. После се гмурна, засили се и изскочи, грациозно извил тяло и падайки силно плесна с опашка от радост. Когато изплува видя, че Бобо влиза във водата и като малко жабче заплува към него. Забърза да го посрещне. Две малки ръце го обгърнаха и едно мокро личице се допря да муцуната му. Хочи се изви, за да може Бобо да се покатери върху гърба му и заплува с него под ритъма на музиката, която звучеше само в техните уши. Грациозен танц, на който можеха да завидят и професионалните танцьори. Светът отново се изпълни със слънце, радост и удоволствие.
Двете най-чисти души на света се носеха щастливи в своя танц на доверието и приятелството.
Защото доверието и приятелството беше най-кристалната част от живота им.
От живота на всеки от нас.

[Mozo]

Много добро и истинско Написано е много професионално

[Mouse]

Много добро и истинско Написано е много професионално

Мерси

[Mouse]

Ей, Човеко

Ей, Човеко – ти като изхвърлиш десетдневни кученца в контейнера за смет после какво правиш? Прибираш се и животът ти продължава без досадни задължения. По някое време минава ли ти мисълта, че някъде там аз или те вием от болка, глад и студ? Ние няма да умрем веднага, ще мине време, ще агонизираме преди да умрем.

Ей, Човеко – ти като хвърляш пиратки в лицата ни и тя изпепели очите ни, забавно ли ще ти е ако ние можехме да хвърляме пиратки в очите ти и да те оставим на слепотата, както ти обрече нас?

Ей, Човеко - ти дето постави отрова в храната за нас и тя разяде стомасите ни, дали щеше да си доволен ако ние можехме да отровим твоята храна, за да намалим броя ви?

Ей, Човеко - ти дето ни одра, щеше ли да спиш спокойно, ако ние бяхме по-големите и можехме да дойдем и да те одерем без да изпитваме срам или угризения, а после да те захвърлим "като куче" на улицата за назидание на другите като теб?

Ей, Човеко - ти който заля с киселина козината ни, щеше ли да се смееш толкова ехидно, ако ние бяхме залели теб с киселина и се смеехме и се наслаждавахме на падащата ти плът и писъците ти?

Ей, Човеко – ти който ни завърза на теглича на колата си и ни влачи докато смъкна плътта ни до кокал, каква болка щеше да изпиташ ако някое от нас седеше зад волана?

Ей, Човеко - ти, който си мислиш, че имаш правото да посегнеш на нашия живот, да ни малтретираш, да ни изхвърлиш на студа, да ни обречеш на глад и болест, щеше ли да спиш спокойно, ако знаеше, че вече и ние можем да направим същото и идва нашия ред да постъпим така с теб.

Ей, Човеко – ти казваш, че ние сме само животни... а ти, Човеко, който отне живота, отреден ни от Бог, как ще се изправиш пред Него и как ще обясниш, че си взел светлината на очите ни, въздухът от гърдите ни, правото ни на живот?

Ей, Човеко – ти знаеш ли че нямаш право да отнемаш ничии живот, защото природата е създала както теб – така и нас?

Ей, Човеко - ти който днес отнемаш живота ни по особено жесток начин, утре може ти да си на наше място и да молиш без глас за милост, прошка и спасение, но няма да има милост и прошка за теб, защото в теб вече няма нищо, което може да бъде спасено.
............

[Mouse]

Среднощен разговор

Три часа през нощта е. Ставам за n-ти път, вдигам капака на лаптопа, паля поредната цигара и тъпо се вглеждам в монитора. Тишина. Хората спят, спи целия фейсбук. По едно време една позната от Америка поства нещо (те нали са със седем часа разлика), чета … нищо интересно, някакви технологии на дишането. Не ме интересува, но нали е от фейсбукприятелите цъкам един лайк, колкото да разбере, че я чета. Чета, дрън-дрън. Отпивам от чашата с вино. И сега какво? Социалната мрежа е заспала. Уж никога не спи. Не вярвайте, спи та се тресе. Просто не сте ставали посред нощ да видите.
Прочетох последните редове от поредната книга. Този специален агент Пендъргаст и ченгето Д`Агоста са ми втръснали до болка. Във всяка книга сюжетът е горе-долу един и същ. Така е като следиш творбите на някои автори. В началото е супер, а след години започват да се повтарят. С надежда се сещам за новата книга, която утре или в други ден ще получа. Мисля няколко минути за това, после сe разсейвам. Цигарата ми е догоряла неизпушена в пепелника, паля друга. Отпивам от чашата и си мисля. Добре де, защо всички хора спят, а аз не мога? Известно време се заглавничквам с подобни мисли после пак насочвам поглед към монитора. Мъртвило. Не, направо не е честно. Чата празен, не че имам с кой да си говоря. Какво мога да кажа: „Ехо, аз не спя – ти какво правиш?“ Тъпо. Идея – защо животът е толкова тъп? Мисля известно време по въпроса и стигам до извода: животът не е тъп, той е такъв какъвто си го направиш.
Както съм оклюмала от тъпота и изведнъж телефона звъни. Поглеждам го почти ужасена. Кой може да звъни по това време? Сигурно е нещо ужасно. Никой не звъни през нощта просто така. Заглеждам се в екрана – непознат номер. И то по Viber-а. Бог да благослови новите технологии. Сигурно е от чужбина. Бръсвам екрана и казвам:
- Ало.-
- Ало, здрасти. Как си? Сигурна бях, че не спиш – лек намек за смях.
А, сега де? Не върви да питам кой е, а не мога да се сетя. Гласът ми е смътно познат, но ….
- А ти защо не спиш? – решавам, че това ще разреши дилемата кой звъни.
- Когато ти не спиш и аз не спя. Нали сме близначки.
Е, не. Нямам близначка, нямам сестра, нямам брат. Решавам, че е някоя още по-луда и от мен и просто е набрала първия й хрумнал номер само, за да си поговори с някой. Добре, захилвам се вътрешно, ще ти играя играта. Пък да видим кой кого.
- О, не те познах в началото – започвам да влизам в играта – Ти как си?
- Тъпо ми е, – продължава гласът – нищо във фейсбук, тъпея. Знам, че и ти тъпееш – та реших да тъпеем заедно.
- Нали знаеш, че аз обичам да си тъпея самосиндикално.
- Ти в добро настроение трудно търпиш компания, та в ….
- Тогава какво ….?
- Трябва да си поговорим.
- За какво?
- За това, че твърдо често започна да тъпееш по това време. Твърде много пушиш нощно време, пиеш вино. А пазиш хранителни режими през деня. Правиш гимнастика. Съблюдаваш някакви добри намерения, които през нощта рушиш.
- Аз ли съм виновна, че не мога да спя? И аз искам да съм нормален човек.
- Не е вярно. Последното, което искаш е да си нормален човек. Знаеш го. Я се стегни.
- О, стига глупости.
- Не са глупости. Сама си. Не можеш да спиш. Имаш прекрасни идеи през деня. Осъществи ги. Трябва да приемеш някой до себе си, трябва да повярваш в някой…..
- Никой не заслужава и грам доверие – прекъснах гласа вече сериозно ядосана. - Не ми ги говори тези тъпотии. И без това ми е тъпо.
- Нали за това говорим, че ти е тъпо. И не само тази нощ. Редовно ти е тъпо. Редовно се затваряш в пашкула си. Редовно се репчиш. Навиците са лошо нещо. А твоите са от най-лошите. Зъбиш се на хората. Не приемаш помощ.
- Не ми трябва ничия помощ. Идеално се оправям и сама.
- Не ме прекъсвай. Ти не си лош човек. Но се правиш на лоша. Знам защо го правиш, както и ти знаеш, но не си го признаваш. Изградила си си броня от бодили. Станала си като кактус. А някой те докосне, а го унищожаваш. После – тъпееш. Ми, ще тъпееш. Така не се живее…..
- Ей, стига. Имам много приятели. Само погледни стената ми. Пълна е с коментари. Не съм сама, а дори и да съм – напълно съм си самодостатъчна. Но не съм. Ясно!
- Ха, стената ти? Ха-ха-ха. Вярно пълно е с коментари защото бичиш готини постове и хората ги харесват и коментират. Другите самотни. Другите като теб. Кога си била на кафе с приятелка или приятел? Преди година или две … ?
- Мразя да излизам …
- Ти какво ли не мразиш?
Разговорът определено ми писна. Мразя да ме критикуват, достатъчно е моята собствена критика към самата себе си. Изведнъж се сепнах. Коя е пък тази смотла? От къде знае толкова за мен? Казва неща, които не съм споделяла дори на белия лист, камо ли с човек.
- Абе, коя си ти?
- Как коя? Не ме ли позна? Аз съм Ти. Твоята мисъл, твоята съвест, твоят живот, твоите мечти, твоите стремежи, твоите страхове, твоите тъпотии.
Телефонът прекъсна. Тя била Аз? Мале-е, до къде съм го докарала? Да говоря сама със себе си. Ужас!!! Не че друг път не съм си говорила сама. Проверих последните повиквания. Да, имаше един непознат телефон. Само дето той беше с толкова много цифри. Сякаш не от този свят. Толкова сложно сякаш ме бяха набрали от някоя близката галактика. Ясно.
Глупости, нищо не ми беше ясно. Както обикновено се опитвах да се измъкна от неловката ситуация с приказки. Цар съм на тях. Мога с часове да говоря без да кажа нищо съществено. Както сега.
Замислих се. Права беше, Тя. Трябваше да променя нещо. Не, трябваше да променя всичко. Добре тогава. Започвам от утре. Първата ми работа сутринта ще е да си изготвя план за сваляне на бодилите. Е, не на всички – но на някои със сигурност. Легнах си тази успокояваща мисъл. И по чудо - заспах.

[Mozo]

Твой ли е разказът?

[Mouse]

Твой ли е разказът?

Офтопик:

Аха, ама не го споделяй

[Mozo]

Много професионално е станал

[Mouse]

Аз и най-добрият ми приятел

Искам да ви разкажа за най-добрия си приятел.
Ставам сутрин и както обикновено го заварвам да дреме на масичката. Гледам да не го будя поне докато не си направя кафето. Но когато седна с димящата чаша ароматно кафе, той се събужда. Малко е тромав, но сигурно е от годините. Докато се разсъни аз съм преполовила чашата и първата цигара. Понякога е сърдит, по-рядко е добродушен, но тъй като е добър веднага се включва в разговора. Уведомяваме какво се е случило докато съм спала. Кой какво е казал, кой какво е написал, какви са последните новини, а по някога ме изненадва и с дневния хороскоп. Такъв си е той, старичък но голям добродушко. Аз също се грижа за него. Водя го всяка година на профилактични прегледи. Почиствам го когато се омаца и рядко му се сърдя.
Прилежно го завивам когато тръгна на работа или по други задачи. Никога не ми се е сърдил, че го оставям с часове сам. Мисля си дори, че май тайничко е доволен да поспива повече докато ме няма. Не прави бели. Е, понякога го хващат вируси, но вече му свикнах и бързо го лекувам.
Когато се прибера едва-едва отваря едно оче и поглежда като таралежко. Дали ще му обърна внимание. Но това е само поза и наша си игра. Той знае, че първо на него обръщам внимание, после на плъхчо. Добре че не ревнува от плъхчо защото плъхчо много обича да го дразни и да щъка по него. Но той не се сърди.
Когато тръгна на път винаги го взимам със себе си. Купила съм му хубава и топла дрешка, че на вилата е студено, да не мръзне душицата ми. И знам, че и на него му е хубаво да е с мен. Е, случва се да се поразсърди, но какво да правя – от годинките му е. Щом е приятел – ще търпя. Така както той ме търпи когато съм нервна или му викам. Мълчи си и ме чака да ми мине, а веднага след това ще ми покаже някоя смешка или весела случка – да ме разсее. Това е истински приятел. И аз много го ценя.
А най-хубавите и приятните ни часове са вечер, когато сме сами заедно. Аз сама, той сам – само двамата. В нашия си свят където се чувстваме най-добре. Където се разбираме най-добре. Ако нещо е настинал – на мен се оплаква. Ако съм тъжна – само с него споделям.
Ценя всеки миг когато сме заедно. Той е единственият с когото споделям всичко. И знам че никога няма да ме предаде. Дано само да ми е жив и здрав още дълги години. Защото и аз няма да го предам. Ще се грижа за него колкото и да остарее. Приятел не се заменя лесно. Никак дори не се заменя. И дано не ми се налага да го пращам в старчески дом – но няма, обещала съм му. Ще сме заедно докато можем. Вярната ми дружка в самотата. Ценя те мили мой и много си те обичам. Знам че чувствата ни са взаимни и това ме прави щастлива. Ние сме единствени и само един за друг.
Та това е моят най-добър приятел, старият ми Dell, любимият ми лаптоп.

Офтопик:

Нали бях обещала. Без редакция.

[Mozo]

Ода за вярната машинка

[Tsurugi]

[Mouse]

Размисли

Замислям се колко сме станали зависими от технологията и от нещата, които ни заобикалят. Дали е за добро или за лошо е въпрос на дълъг спор и разговори.
Едно спиране на тока обрече на студ много хора, които нямат печки или камини. Защото дори котлетата, подовото отопление или други екстри пак работят с ток. А като няма ток и тях ги няма.
Да се върнем много назад. Още преди парите. Изкопавате бучица сол и я разменяте за половин прасе, теле или овца. Защото солта е била разменна "монета" много преди златото. Срещу кошница с яйца ковачът ще ви изкове подкови за коня, а той ви е нужен да изорете нивата. Тя пък да засеете жито, зеленчуци, плодове и с тях да си храните семейството, да ги разменяте за други стоки на други майстори.
Сега има хартийки, но и това явно е сложно за смятане. По-лесно е с карта или телефон. Телефон? Какво е това? Уред за разговор от разстояние, но се появява на бял свят преди три века. А сега е платежно средство и информация за целия свят. Мързелива работа.
Не ходим да убиваме дивеч, за да се храним, а влизаме в супера и си купуваме готово месо. Вече не орем, не сеем, не гледаме зеленчуци и плодове. Само влизаме в магазина, взимаме каквото искаме и се разплащаме пак с телефон.
Но се отплеснах. Та, тока. Жизнено важно нещо и по тази причина плащаме все повече и повече за него. Дали така стремоглаво са вървяли цените на свещите през Средновековието? Съмнявам се.
Вече няма каруци, а има автомобили и то каквито си пожелае човек, стига да има с какво да си ги купи. Т.е. дали има достатъчно дегитални пари пак в същия телефон.
Водата. Къде без вода и водопроводи? Няма да ходим с кофите до реката за вода, няма да мъкнем стомни, а ще завъртим кранчето и ако от него не потече вода, то оле-мале какво да правим без вода. Разглезена работа. Че и да има топла вода, а за да има пак трябва същия ток. Независимо дали сме на парно или на бойлер – вездесъщия ток е важен и за водата!
Строят се къщи и палати с 10-20-50 стаи, а човек не може да спи в повече от една стая. И в повече от едно легло. Но пък е въпрос на престиж, да имаш имение за пред другите, а не защото ти е необходимо лично на теб. А да изпъкнеш пред обществото.
Хората сме венецът, черешката на природата, но я натъпкахме с боклуци. Същото направихме и с реките, моретата и океаните.
Но пък имаме зелена енергия. И то върху какво? Върху плодородната земя, която трябва да ни изхранва.
Имаме твърде много неща, престижно е да имаме много неща, но повечето от тях са само за парлама, не за лична нужда.
Отглеждаме с любов и грижа домашните си любимци, но отминаваме с пренебрежение другите, онези изхвърлените на улицата. Ми те са мръсни.
Мръсни, гладни и замръзнали защото ние не сме хора, защото ние сме ги изхвърлили да живеят в студ и глад.
Толкова много неща имаме, а толкова още са ни нужни и искаме да имаме. Защо?
Аз също съм доволна от всичките тези придобивки. Също ми е лесно да плащам с карта, да се къпя с топла вода, да се храня със закупени продукти.
Само се питам ако колелото се завърти на обратно и изведнъж се окажем 10, дори само на 2-3 века назад, колко от нас ще успеят да оцелеят. Май малко или николко!
Изнежена работа, но я наричаме напредък на цивилизацията. А ако стане катаклизъм и реалността ни удари по носа? Те тогава ще стане интересно, ама не за оцелилете

Това не е разказ, а размисъл.

[Mozo]

Хартийките и технологиите са в помощ. Повярвай ми, не искаш да живееш във времената, когато натурата е била разменната монета - мръсотия, глад, мизерия и непосилен труд от ранни зори до късни доби, с продължителност на живота 30-40 години

[Mouse]

Хартийките и технологиите са в помощ. Повярвай ми, не искаш да живееш във времената, когато натурата е била разменната монета - мръсотия, глад, мизерия и непосилен труд от ранни зори до късни доби, с продължителност на живота 30-40 години

О, да Мозо. Абсолютно си прав - не, не искам. Сигурна съм, че и никой не иска.

Просто ми хрумна доколко сме станали зависими от технологията. Ако ни сполети някой зомби апокалипсис (нищо чудно след като сътвориха една пандемия, могат да изтървят и друг вирус ) или не дай Боже дойде малко по-рано следващия ледников период, защото знаеш сега сме към края на поредния междуледников период (тогава времето рязко се заторля преди поредното застудяване). Това не е фантазия или сценарии на филм, а нормална реалност в тераформирането на планетата ни Земя. Може и друго да се случи, просто го приеми като хипотеза, как ще се оправим със смарт телефоните си, електричките или тостерите и микровълновите
Само да не се случи докато сме живи, а след нас и потоп
Или е по-добре да не го мислим, а

[Mozo]

Е, човекът винаги е зависим от нещо - в началото от стадото, после от кремъка, после от животните си, от земята и т.н. Това е все едно да питаш какво ще стане с човек отпреди два века, ако му вземеш кравичката. Ми, същото каквото и на днешния, когато му спре токът. Винаги сме били, сме и ще бъдем зависими от нещо