Българският парламентаризъм в периода 1879 – 1918 година

[Mozo]

На 10 февруари 1879 год. в старопрестолния град Велико Търново започва дейността си Учредителното събрание – първият български парламент. От 229 депутати 88 са избрани пряко от населението, като на всеки 10 000 жители от мъжки пол е избран по един депутат; 117 получават депутатски мандат “по право”, тъй като са заети във висшите служби на временната администрация; 19 са назначени от княз Дундуков-Корсаков; 5 са представители на организации и институции с национално значение. На 16 април 1879 год. Учредителното събрание приема първата българска конституция, известна като Търновската конституция. Според нея представител на законодателната власт в страната е Народното събрание, което бива два вида – Обикновено и Велико. Събранието дели тази власт с монархическата институция. Законодателната институция принадлежи на монарха и на Обикновеното народно събрание. В първия случай тя се реализира от правителството чрез внасяне на законопроект от съответния министър по нареждане на монарха, а във втория – от народен представител, при условие че законопроектът е одобрен с подписите на ¼ от присъстващите депутати.
На Обикновеното народно събрание е изцяло поставена глава ХІV от конституцията. Събранието се съставя от представители, избрани направо от народа, по един представител на десет хиляди души от двата пола. С промяна на конституцията от 1893 год. представителите се избират на основата на един представител на 20 000 души. Избиратели могат да бъдат всички български граждани, които имат навършени 21 години и се ползват с граждански и политически права. Конституцията не прави разлика между българските граждани по пол, но избирателните закони дават право на глас само на мъжете. Така в изборите имат право на участите около 25% от населението. Изборите се провеждат по различни системи. Първоначално се налага мажоритарната избирателна система, която е заета от класическата английска практика. През март 1912 год. ХV ОНС въвежда пропорционалната система, която преди това е изпробвана в изборите за местни органи (февруари 1911 год.). Избираеми за представители са всички български граждани, които имат 30 години, ползват се с граждански и политически права на избиратели и са грамотни. Според конституцията народните представители предсавляват не само избирателите си, но и целия народ. Те действат според собственото си убеждение и съвест, не носят съдебна отговорност за своите изказвания и гласувания в Народното събрание и притежават ограничен по време съдебен имунитет – не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбуждано наказателно преследване пет дни преди откриването и по време на заседанията на Народното събрание; по изключение подвеждането им под съдебна отговорност е възможно само с разрешение на събранието при обвинение за престъпления, за които се предвиждат най-тежки наказания. Първоначално мандатът на народните представители е бил тригодишен; на 15 май 1893 г. ІV ВНС удължава срока на пет години; на 11 юли 1911 год. V ВНС го намалява на четири години. На практика обаче за срока от 40 години (1879 – 1918 год.) от седемнадесет Обикновени народни събрания само четири успяват да изкарат докрай определеният им от конституцията срок. Най-кратък срок на дейност е имало шестнадесето ОНС, което просъществувало само дванайсет дни – от 19 до 31 декември 1913 год. Първочално конституцията предвижда князът да свиква Народното събрание всяка година на редовна сесия, която трае от 15 октомври до 15 декември, през 1911 год. редовната сесия е удължена – от 15 октомври до 15 декември и от 15 януари до 15 март. По важни въпроси Народното събрание може да се свика и извънредно. Заседанията се провеждат при открити врати, като само по изключение с решение на Народното събрание то може да работи при закрити врати. Събранието се открива от монарха. Българският парламент винаги е имал конституционно установена автономия. С оглед на вътрешния ред Народното събрание избира председател и заместник-председатели и се съставя правилник за вътрешния ред. По традиция Обикновеното народно събрание избира мандатна комисия за проверка на законността на изборите, комисия по отговора на Тронното слово, бюджетна комисия, прометарна комисия и отраслови постоянни комисии към отделните министерства; с течение на времето последните започват да играят важна роля при изработване на законите и при оказване на парламентарен контрол върху изпълнителната власт. Наред с комисиите Народното събране оказва контрол върху дейността на Министерския съвет чрез интерпелации и питания. Според Търновската конституция министрите са отговорни пред монарха и пред Народното събрание “съвкупно” и “лично”. Докато питането представлява поставяне на конкретни въпроси към даден министър, интепретацията задълбочава контрола върху изпълнителната власт, като продължава с разисквания; интерпретацията завършва с гласуване на определена резолюция по даден въпрос на управлението и понякога това може да доведе до блокиране на правителството. Контитуцията позволява на Народното събрание да съставя и временни анкетни комисии по повод извършени престъпления и нарушения на основния закон от страна на министрите – такива комисии са съставени през 1894 год. от Осмо ОНС с цел да разследва злоупотребите по време на Стамболовото управление, през 1901 год. от ХІ ОНС и през 1908 – 1910 год. от ХІV ОНС за разследване на кабинетите на Т. Иванчов, Р. Петков, Д. Петков.

Целият материал: