Социалните практики за закрила на детето

[Mozo]

В Т У

ПЕДАГОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

СОЦИАЛНИТЕ ПРАКТИКИ ЗА ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО


България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на детето през 1991 година, като през 2000 година е приет и Законът за закрила на детето. Това десетгодишно забавяне на практическото прилагане на Конвенцията и отсъствието на ефективни политики за детето и семейството, днес има сериозни последствия по отношение на спазването на правата на децата, качеството на грижата и развитието и достъпа до услуги. Нормативната уредба възлага различни правомощия във връзка със закрилата на детето на множество органи, повечето от системата на централната изпълнителна власт. Между органите в системата за закрила на детето липсват надеждни механизми за координация, а разпределението на правомощията не е балансирано – приоритет имат по-скоро въпросите, свързани със социалната политика и контрола, докато позитивните и превантивни елементи са поставени на втори план. Наличието на множество стратегически и програмни документи, всеки със своите цели, приоритети и задачи, на практика създава впечатление за липса на приоритети и превръща всички тези документи във формални актове, без реално практическо приложение и нарушава континюитета на политиката и административната дейност.
Препоръчва се възприемане на широката концепция за закрилата на детето, включваща всестранно гарантиране на правата и задоволяване и потребностите на детето като индивид, личност и гражданин, както и развиване на политики с фокус върху превенцията, ранната интервенция и подкрепата на родителите, а не налагането на санкции и етикети като „безотговорни”. Необходимо е и усъвършенстване на структурата и съдържанието на нормативната уредба, още повече, че съгласно Закона за нормативните актове ”Обществени отношения от една и съща област се уреждат с един, а не с няколко нормативни актове от същата степен.” [чл. 10, ал. 1]. При планиране на мерките за усъвършенстване е препоръчително да се направи цялостна кодификация на нормативната уредба и синхронизиране на механизмите по последващо издаване на подзаконови актове.

Необходимо е да се създаде база данни за всички деца в България, които са на възраст за задължително образование, която да съдържа данни за възрастта, местонахождението, етническия произход, социалния статус, уврежданията на децата. В тази връзка е необходимо да се въведат и задължителни и редовни обучения на всички професионалисти, работещи с деца, относно правата на децата и принципа за недискриминация.
Правото на участие на децата налага необходимостта да се създаде нормативна рамка и култура, която го утвърждава. Необходими са конкретни законови разпоредби, които да постановяват правото на създаване на демократически формации в училищата, да утвърждават задълженията на родителите да изслушват децата си, да представят механизми за оплакване и обжалване във всички сфери на публичната политика, като образование, здраве, детска закрила, младежко правосъдие, както и да дефинират правото на независимо застъпничество и представителство при търсене на обезщетение срещу нарушаване на правата или при защита срещу преследване.

По данни на Държавната агенция за закрила на детето към Декември 2009 г. броят на децата, настанени в специализирани институции е 6 730. На 24 февруари 2010 г. правителството прие национална стратегия „Визия за деинституционализацията в Република България”. Безспорно, приемането на този програмен документ и дългосрочният политически ангажимент за закриване на институциите са огромна крачка напред. В същото време, въпреки усилията на държавата, на практика системата от институционална грижа все още остава широко отворена. Броят на постъпилите в институции деца от 0 до 3 годишна възраст за 2009 г. е 2 094, от които 1 416 са деца до една година. Необходимо е да се разработи самостоятелно обособена семейна политика (а не като част от демографската политика, социалната защита и интеграция) с ясни цели, мерки и дейности, като в същото време се възприеме семейно ориентиран подход във всички области, засягащи детското благосъстояние (социална сфера, образование, здравеопазване, закрила на детето и др.).
Препоръчва се затварянето на пътя на децата към институциите, като се финансират и популяризират превантивните мерки по изоставянето на детето. Реформирането на системата за закрила на детето и нейното финансово и ресурсно подпомагане е крайно наложително с оглед осигуряване качество на мерките за закрила на децата в институции и децата, живеещи в риск от изоставяне. Необходими са и промени в законодателството, така че младежите, напускащи институциите да се разглеждат като специфична социална група,което да гарантира продължителност и системност на услугите за тях.
Необходимо е да се вземе предвид препоръката на Комитета на ООН по правата на детето и да се разработи цялостна програма за подобряване на майчиното и детското здраве, на принципа «Здраве във всички политики». В контекста на икономическа криза, тази програма трябва да има приоритетни цели и да гарантира предоставянето на базисни здравни грижи и услуги за най-уязвимите групи деца, в частност, децата от ромски произход и децата, живеещи в селски райони. Препоръчва се реформиране на системата за оценяване и насочване на децата с увреждания, както и разработване и въвеждане в практиката на обучения за медицинския персонал за правата на децата и обучения за разпознаване жертви на насилие, кърмене и др. Необходимо е и разработване на насоки за подобряване на родилната помощ в съответствие с насоките на Световната здравна организация и регламентиране на ролята и функцията на социален работник във всяко родилно отделение и неонтология. Сериозни усилия трябва да се положат и за разработване на ефективни програми и съвременни методи за преподаване на здравно образование и изграждане на здравната култура на децата и младите хора.

Образованието е заявен приоритет в държавната политика, но за съжаление това не намира отражение при разпределението на бюджетните средства (средствата за образование и култура тази година са с 300 млн. лева по-малко в сравнение с 2009 г.), както и в действията за реформиране, даване на публичност и отчетност на предприеманите мерки в образователната система. Дълбоката демографска криза и икономически преход доведоха до намаляване с 50% на учениците, концентрация на 1/3 от цялата ученическа популация в 4 общини и поверяването на грижите за социално значим брой деца на възрастни или далечни роднини. Броят на децата с увреждания в общообразователните училища за периода 2005-2008 година е нараснал от 717 до 2 563, макар че това все още е нищожна част от всички деца. Все още съществуват различни форми на образователна съградация, основани на наличието на увреждане, специфични затруднения и различна етническа принадлежност. Продължава настаняването на деца в специални училища и домове, в които те израстват отделени от връстниците си, а образованието, което им се предлага, ако въобще имат достъп до такова, е с по-ниско качество и се ръководи от правила, критерии и стандарти, различни от тези в общообразователните училища. Издръжката на един ученик в системата за специално образование е 3,3 пъти (или с 230 % повече)2 по-висока от издръжката за ученик в общообразователно училище. В сферата на образованието ромските деца са с най-високият процент на отпадащи от училище, като наблюденията на експерти от неправителствени организации показват, че този процент се е увеличил чувствително след закриването на 300 училища през 2008 г. и в момента достига критични стойности.

Целият материал: