Патофизиология

[Mozo]

1. Здраве и болест. Патологична реакция, патологичен процес и патологично състояние. Съвременна представа за болестта.

Здраве. За здравето има 2 определения:
1. Според СЗО здравето е състояние на организма и се характеризира с физическо, психическо и социално благополучие, а не само с липса на болест или физически дефект.
2. Според патофизиологията здравето е такова състояние на организма, при което има оптимална интеграция и корелация на функциите като по този начин се осигурява оптимално адаптиране на организма към околната среда и осъществяване напълно на трудовата дейност.
Болест. Това е биологично явление противоположно на здравето. Характеризира се с нарушена корелация на функциите на организма и води до нарушена адаптация към околната среда.
Макар че болестта се развива по биологични закони, тя може да бъде предизвикана и от социални причини (психотравми, гладуване, травма от война, земетресение и др.)
Патологична реакция. Това е начална проява на болестта и представлява краткотраен неадекватен отговор към различни дразнения. Пример за патологиюна реакция е развитието на артериална хиперемия в предварително увредени от атеросклероза кръвоносни съдове.
Патологичен процес. Това е комплекс от 2 вида реакции:
1. Защитно-приспособителни
2. Патологични
Типични примери за патологичен процес са: възпаление, треска, нарушена обмяна на веществата, хипоксия, туморен процес и други.
Различните заболявания се характеризират с включване на различни комбинации от патологични процеси. Например при инфекциозни заболявания има комбинация между възпаление, треска, нарушена обмяна, хипоксия и др.
Патологично състояние. Това е или бавно развиващ се патологичен процес или последица от патологичен процес. Пример за бавно развиващ се патологичен процес е компенсирания сърдечен порок, а за патологично състояние като последица е състоянието на ръката след ампутиране на единия пръст или състоянието в устната кухина след изваждане на зъб.
Съвременна представа за болестта. Според нея има два варианта за преминаване на здравето към болест:
1. Рязко преминаване (среща се по-рядко)
2. Постепенно преминаване, като се получава най-напред предболестното състояние. При това състояние има оскъдни клинични и параклинични признаци, но ако те се познават, може да се открие предболестното състояние. Това има голямо значение за предпазване от болестите, тъйкато предболестното състояние много лесно се коригира, за разлика от болестта.
Според съвременната представа за болестта, тя се характеризира така:
1. Тя е детерминирано явление – всяка болест си има конкретна причина;
2. Болестта се характеризира с нарушена корелация и интеграция на функциите на организма;
3. При болестта се нарушава адаптацията на организма към околната среда. Това важи и за социалната адаптация (при болест човек е нетрудоспособен).

Болестта се смята за качествено ново явление, в сравнение със здравето.


2. Периоди на болестта. Терминални състояния. Основни принципи на съживяване на организма.

Периоди на болестта. Болестта се развива в няколко периода:
1. Латентен период (скрит) – този период започва от началото на действието на причинителя до появата на първия признак на болестта. В този период доминират защитно-приспособителните реакции, а патологичните започват да се появяват. Този период при инфекциозните болести се нарича инкубационен.
2. Продромален период (предвестник) – този период започва от появата на първия признак на болестта до пълната клинична изява на болест. В този период защитно-приспособителните реакции отслабват, а патологичните се увеличават.
3. Стадий на пълна клинична изява – в този период се появяват всички клинични признаци, необходими за да се постави диагнозата на болестта. В този стадий доминират патологичните реакции над защитно-приспособителните.
4. Изход от болестта. Има 2 възможни изхода: оздравяване или смърт.
Оздравяването може да бъде пълно, което е много рядко, и при което се възтановяват няпълно увредените структури и функции на организма. По-често се случва непълно оздравяване, с частично възтановяване на увредените структури и функции на организма.
Временното оздравяване се нарича ремисия. Повтарянето на същото заболяване след оздравяване се нарича рецидив.

Терминални състояния. Това са състояния между живота и смъртта.
1. Преатония – при нея се получава задържане в ЦНС, временно замъгляване на съзнанието и вариабилни промени в кръвното налягане и дишането. Най-важното е, че заничните рефлекси са запазени.
2. Атония – при нея се засилват задръжните процеси в ЦНС, загубата на съзнанието е продължителна, дишането е силно задълбочено, а зеничните рефлекси са отпаднали.
3. Клинична смърт – при нея отпадат дишането, сърдечната и нервната дейност, няма съзнание, но метаболизмът в клетките продължава, което прави клиничната смърт обратимо състояние. При нея трябва да се вземат спешни мерки за възтановяване на функциите на дихателната, сърдечно-съдовата и нервната система. Тези мерки трябва да се приложат най-късно 7 минути след изпадането в състояние на клинична смърт, след това вече настъпват невъзвратими промени в нервните клетки, които са силно чувствителни към хипоксия и могат да издържат без кислород 5-7 минути.
4. Биологична смърт – при нея, освен че няма дишане, сърдечна дейност и съзнание, спира и метаболима в клетките и се появяват признаците на смъртта: охлаждане на тялото, втвърдяване на тялото, поява на трупни петна и т.н.

Принципи на съживяване. Съживителните мероприятия се провеждат само когато клиничната смърт не е предшествана от тежки продължителни заболявания. При съживяването се използват следните принципи:
1. Рефлексно събуждане на дихателния център и сърдечната дейност:
а) Поставяне на шишенце с амоняк под носа на пациента в клинична смърт. Предизвиква се силно дранене на рецепторите в носната лигавица, което води до възбуждане на дихателния център.
б) При клинична смърт на новородени в асфиксия, тялото се поставя последователно в два легена с топла и студена вода . Рязката температурна разлика дразни кожните рецептори и възбужда дихателния център.
в) Силна компресия на очните булбуси, при което се възбужда вагусът и се активира синусовият възел на сърцето.
2. Изкуствено дишане и изкуствен сърдечен механизъм. Изкуственото дишане се прави при легнало положение на пострадалия, като най-напред се почистват дихателните пътища от чужди тела, повърнати материи и др. След това главата се поставя в максимална екстензия, за да може да се отвори трахеята от падналия назад език. Прави се изкуствено дишане по 2 начина:
а) Уста в нос – спасяващия издишва своя въздух в носа на пострадалия. За да е успешно това изкуствено дишане, устата трябва да е добре затворена. Обдишванията трябва да бъдат 20 пъти в минута;
б) Уста в уста – ако не е възможно дишането уста в нос се прилага уста в уста, като носът трябва да е добре запушен.
в) Апаратно изкуствено дишане – прави се с АМБУ или други респиратори.
Сърдечният масаж бива два вида:
а) Индиректен (през гръдния кош) – пациентът се поставя да лежи по гръб на твърда подлога. след това двете длани на ръцете се поставят една върху друга в долната трета на гръдната кост и се правят около 100 натискания за минута. При това натискане сърцето се притиска между гръдната кост и гръбначния стълб. По този начин се поддържа кръвно налягане от 40 mmHg.
Ако трябва едновременно да се правят изкуствено дишане и сърдечен масаж, то на едно вдишване в носа на пострадалия се извършват 5 натискания на гръдната кост.
б) Директен сърдечен масаж – прави се само в болнична обстановка . Отваря се оперативно гръдния кош и се хваща с цяла длан сърцето и ритмично се притиска и отпуска.



3. Обща етиология – определение, възгледи. Съвременни разбирания за етиологията.

Определение за етиология: Това е наука, която изучава причините и условията за възникване и развитие на болестите.
Възгледи (теории) за етиологията
1. Монокаузализъм – според този възглед причините за болестите са микроби. Достатъчно е един микроб да попадне в организма, аз да се развие болест. Този възглед се оформя повреме на откриването на микробител. Положителното в този механизъм е, че за първи път се поставя като причина за болестта материален фактор, но пък минусът е, че пренебрегва условията.
2. Кондиционализъм – според този възглед причина за болестта е комплекс от условия. Този възглед изпада в другата крайност. Положителното е, че се посочва ролята на условията, а отрицателното – че причините се приравняват с условията.
3. Констелационализъм – според този оглед етиологията е комплекс от фактори – строежа на организма и генетични особености. Положителното на този възглед е, че насочва медицинската мисъл към значението на генетичните фактори , които имат основна роля при наследствените заболявания. Отрицателното е, че генерализират ролята на генетичните фактори до възникването на всички заболявания.

Съвременни разбирания за етиологията. Съвременната етиология работи с няколко понятия:
1. Причина – това е факторът, който се явява преди заболяването, действа върху организма и предизвиква болестта. На причината се дължат най-специфичните прояви на болестта.
2. Условия – това са фактори, които или помагат на причината или й пречат. От тях зависят неспецифичните прояви на болестта. Условията в едни случаи могат да се превърнат...
3. Рискови фактори – това са фактори, които само подпомагат действието на причината. Те действат бавно, продължително, подготвят “почвата” за развитието на заболяването. Такъв рисков фактор за развитието на есенциалната хипертензия е непрекъснатото, продължително консумиране на големи количества сол с храната.
4. Провокиращи фактори – това са фактори, близки до рисковите, но за разлика от тях действат бързо и направо включват патогенетичната верига на заболяването. Провокиращи фактори са психотравмите, които могат да включват развитието на язва на дуоденума, тиреотоксикоза, есенциална хипертензия и др.


4. Обща патогенеза. Роля на етиологичния фактор в патогенезата на болестта.

Определение за патогенеза. Патогенезата изучава механизма (закономерностите) по които възникват, развиват се и отминават болестите и патологичните процеси. Патогенезата изучава следните основни въпроси:
1. Роля на етиологичния фактор в патогенезата на болестта
2. Основни механизми на възникване и развитие на болестите
3. Причинно-следствени отношения в патогенезата на болестта
4. Взаимоотношение между местното и общото в патогенезата
5. Взаимоотношение между функцията и структурата в патогенезата
6. Роля на следовите реакции.

Роля на етиологичния фактор в патогенезата на болестта. Етиологичният фактор може да участва в патогенезата на болестта по различен начин. Известни са следните варианти:
1. Етиологичния фактор играе основната роля от началото до края на болестта. Пример за такава роля на етиологичния фактор са тежки механични и електрични травми, които бързо довеждат до смъртен изход.
2. Етиологичния фактор се явява само пусков механизъм, т.е. само дава начало на патогенетичната верига и после няма значение. Типичен пример за този вариант е лъчевата болест. Йоничиращите лъчи предичвикват йонизация на водата в клетката. Това води до образуване на свободни радикали кислород, хидроксид, хидроксилни групи. По-нататък патогенезата се движи от тези свободни радикали, без участие на йонизиращите лъчи.
3. Етиологичният фактор играе роля от началото до края на болестта, но неговото значение е различно в различни периоди на болестта. Типичен пример за това е туберкулозата – в началото заболяването се развива под влияние на причинителя, а в следващия стадий ролята на причинителя намалява, а на преден план излиза имунитета срещу туберкулиновия антиген. Но при влошаване на условията на живот, мукобактерият се активира и процесът се изостря от самия причинител.
4. Етиологичният фактор може да бъде генетичен дефект (типичен пример са всички наследствеи заболявания).
5. Различни комбинации от горепосочените възможности.

5. Основни механизми на възникване и развитие на болестта

Съществуват 3 основни механизма за възникванет и разчитието на болестта:
1. Клетъчно-тъканен
2. Хуморално-хормонален
3. Нервно-рефлексен
При всяко заболяване се включват и трите механизма, но единият от тях е основен, явява се първично и има най-голямо значение.

Клетъчно-тъканен. При този механизъм се получава директно увреждане на клетките. То може да се предизвиква от следните причини:
-Химични фактори (киселини, основи, соли и др)
-Физични фактори ( повишаване и намаляне на температурата, йонизиращи лъчи и др.)
-Биологични фактори (бактерии, вируси, рикетсии, паразити)
-Механични фактори (остри и хронични травми)
Отговорът на клетките към тези причинители може да бъде:
а) Клетката отстранява причинителя
б) Клетката се адаптира към причинителя
в) Клетката умира под въздействието на причинителя
Клетъчният отговор към различни дразнители може и да с развие по специфичен начин и това се нарича отрицателен клетъчен отговор. Такъв се предизвиква само от един дразнител и се проявява с много специфични клетъзни промени. Типичен пример за такъв клетъчен отговор е образуването на туберкулом от туберкулозния микобактерий. При неспецифичен клетъчен отговор, голям брой дразнители водят до едни и същи клетъчни промени – неспецифично възпаление. При включване на клетъчно-тъканния механизъм могат да се засегнат отделни елементи на клетката.
1. Увреждане на клетъчната мембрана – тук могат да бъдат засегнати следните структури:
а) Мембранно-клетъчни рецептори – те могат да бъдат намалени по брой или да бъдат с намалена чувствителност.
б) Увреждане на йонните помпи – K/Na и Ca/Mg
в) Увреждане на фосфолипидните и белтъчни структури на мембраната в резултат на това се отделя голямо количество БАВ
г) Образуване на нови антигенни повърхности на мембраната
2. Увреждане на цитоплазмата – най-често това засяга белтъчните транспортьори, пренасящи различни вещества до клетъчните органели. Някои причинители предизвикват морфологични промени в цитоплазмата напр. образуване на вакуоли.
3. Увреждане на клетъчните органели – тук могат да бъдат засегнати:
а) ендоплазмения ретикулум – като върху клетката действат различни токсични вещества;
б) митохондрии при хипоксии;
в) лизозомите – при възпалителна алтерация.
4. Увреждане на генома – това може да се получи под влияние на вируси, йонизиращи лъчи и др.
5. Тотално увреждане на клетката – от киселини, основи и др.
Клетъчно-тъканния механизъм е основен за наследствените (генетични) заболявания.

Хуморално-хормонален. При него се засяга вътрешната течна среда на организма. Включва се, когато се нарушават точните параметри на хомеостазата:
• изоволемия (поддържане на постоянен обем на циркулиращата кръв);
• изо....... (поддържане на постоянно онкотично налягане в кръвра и тъканната течност);
• изоосмия (поддържане на постоянно осмотично налягане)’
• изотермия (на телесна температура);
• изохидрия (поддържане на постоянно pH на телесните течности);
Причините за включване на този механизъм са главно 2:
1. Патологични процеси , водещи до образуване на голямо количество БАВ (възпаление, треска, хипоксии и др).
2. Ендокринни заболявания, при които в резултат на променена ендокринна функция, намалява или се увеличава концентрацията на определени хормони в кръвта.
Механизмите, по които действат хуморално-хормоналните фактори са :
• директно клетъчно-тъканно увреждане –този механизъм се включва при директно увреждане на бета-клетките на Лангерхансовите острови от автоимунен процес, в резултат на което се развива захарен диабет тип 1 (инсулинозависим);
• рефлексно дразнене с последващо възбуждане на нервни структури. По този начин действа намаленото парциално налягане на кислорода в кръвта, което чрез дразнене на хеморецепторите в sinus caroticus и arcus caroticus води до възбуждане на дихателния център и от там до усилено и задълбочено дишане (компенсаторна хипервентилация);
• подтискане на квъвни структури – такъв механизъм има хиперкапнията (повишено парциално налягане на въглеродния диоксид, който е нормален дразнител за дихателния център, но при тежкостепенна хиперкапния дихателният център се подтиска);
Особено значение за хуморално-хормоналния механизъм има активирането на следните системи в кръвта и в телесните течности:
• ренин-ангиотензин-алдостеронова система
• каликренин-кининова система
• простагландин-тромбоксановата система
• съсирваща и противосъсирваща система и др.

Нервно-рефлексен. Този механизъм играе основна роля при нервните и психични заболявания. Механизмите, по които се развива, са:
1. Нарушение на рефлексната дъга – може да се засегнат отделните елементи на тази дъга (рецептори, аферентни пътища, централната част на рефлексната дъга, еферентните пътища и ефекторен орган);
2. Нарушена реактивност на невронно ниво. Тоза включва:
а) Нарушено образуване на нервни импулси;
б) нарушено провеждане през аксона;
в) нарушено провеждане през синапсите;
3. Нарушена активност на ниво нервни центрове. Това включва:
а) Отпадане на неврони (парези, парализи)
б) Възбуждане на неврони
в) Нарушено взаимоотношение между неврони
4. Специални нервно-рефлексни механизми. Тук се отнасят:
а) Патологична доминанта – това е огнище в ЦНС, което се характеризира със силно възбуждане; продължително възбуждане; подтискане на всички останали нервни структури; сумация на дразненията. Патологичното доминантно огнище има значение за възникване на нервни заболявания, а също така и за соматични болести. При язвена болест такова огнище обхваща ядрото на вагуса.
б) Патологична парабиоза – това е състояние на нервната клетка между живота и смъртта. Получава се при действието на извънредно силни дразнители. Те предизвикват силно възбуждане на нервните клетки, които за да не умрат от непрекъснато възбуждане, изпадат в задпределно задържане – парабиотично състояние. Парабиозата се развива в няколко фази:
- уравнителна фаза – в нея и силните и слабите дразнители дават един и същ ефект;
- парадоксална фаза – слабите дразнители дават силен ефект и обратно;
- ултра-парадоксална фаза – развива се само при организми с висша нервна дейност. При нея положителните дразнители дават негативен ефект и обратно;
- задръжна фаза – и слабите и силните дразнители не дават ефект;
в) кортико-висцерални механизми – при тях най-напред се нарушава динамиката между възбудни и задръжни процеси в нервната система. Получава се възбуждане най-напред в кората, което се сменя от задържане, а възбуждането се локализира в ядрата на подкорието. Ако възбудния процес се локализира в ядрото на вагуса се получава хипервагутонус, което води до засилена секреция на солна киселина в стомаха и развитие на язва на дуоденума. Ако язвения дефект е достатъчно голям започва да изпраща импулси към възбудното огнище в ядрото на вагуса, в резултат на което се поддържа възбудата в него;
г) Висцеро-висцерални механизми – това са рефлексни връзки между отделните вътрешни органи, които се осъществяват директно, без участието на ЦНС, на принципа на аксон-рефлекс. В резултат на тези връзки при възпалителни процеси в апендикса, яйчниците или жлъчния мехур, могат да се получат язви на стомаха.

6. Реактивност и резитентност на организма – значение, същност. Фактори, влияещи върху реактивността и резистентността. Видове. Форми на резистентност.

Определение. Реактивността е способността на организма да реагира на различни дразнения от външната и вътрешната среда, чрез промяна на своята жизнена дейност Благодарение на реактивността, организмът се приспособява към условията на външната среда. Резистентността е способност на организма да противодейства на различни болестотворни дразнители и по този начин да се предпази от увреждане или заболяване. Реактивността и резистентността на организма определят от кое заболяване ще се разболее организма и от кое – не.
Фактори, определящи реактивност и резистентност
Външни фактори:
1. Температура на въздуха – всяко прегряване или охлаждане понижава реактивността;
2. Влажност на въздуха – оптималната реактивност и резистентност изискват влажност не по-малко от 30% и не повече от 60%.
3. Движение на въздуха – когато организмът е поставен на течение, реактивността бързо намалява;
4. Хранене – оптималната реактивност изисква рационално и балансирано хранене, т.е. внасяне на определено необходимо количество на хранителни съставки, минерали и витамини. Както гладуването, така и прехранването намалят реактивността и резистентността.
5. Чистота на въдуха – оптималната реактивност се получава при хората, които живеят в планините и горите. Всяко замърсяване на въздуха с химични вещества, които могат да имат професионален или друг произход, водят до намаляне на резистентността и реактивността.
Вътрешни фактори:
1. Тип нервна система – още от древността е известно, че силният, неуравновесен тип нервна система и слабите типове имат склонност към неврогенни заболявания;
2. От състоянието на ВНС – активираният симпатикус увеличава неспецифичната реактивност и резистентност на организма. Активирането на вагуса засилва фагоцитозата.
3. От състоянието на ендокринната система – особено на щитовидната жлеза и хипофизо-надбъбречната. Оптималното адаптиране е свързано с добра активност на хипофизо-надбъбречната система.
4. От състоянието на макрофагеалната фагоцитна система.
5. От пола.
6. От възрастта.

Видове реактивност и резистентност
1. Видова реактивност – това е генетично определена реактивност и резистентност на определен генетичен вид.
2. Групова реактивност – това е реактивност на определена група хора или определена раса. Тя предпазва организма от едни заболявания и благоприятства развитието на други.
3. Индивидуална – тя зависи от генетичните особености на всеки отделен индивид и се разделя на 2 подвида:
а) физиологична – способността за реагиране на физиологично дразнене;
б) патологична – способността за реагиране на патологично дразнене;
4. Полова реактивност и резистентност – известно е, че жените са по-устойчиви на стрес, хипоксия, болка, което в във връзка с физиологичните им задачи.
5. Възрастова реактивност – известно е, че всяка възраст има определена реактивност, затова и полестите се разделят по възрастови принципи: болести на новороденото; на кърмаческия период; на подрастващия организъм; на пубертета; на зрелия организъм; на възрастния организъм (старчески болести).
В зависимост от силата на реакцията в клиничната практика често се използва следната класификация:
1. Нормергия – нормална реактивност;
2. Хиперергия – повишена реактивност;
3. Хипергия – намалена реактивност;
4. Дизергия – извратена реактивност;
5. Анергия – липса на реактивност

Целият материал: