Религиозен фундаментализъм

увод

през своята история след освобождението българия се е опазила от
междурелигиозни и етнически конфликти, каквито е имало у съседите ни. у
нас не е имало арменски геноцид и многогодишна война срещу кюрдите,
както в съседна турция. не е имало междунационална и междуетническа
война с хиляди изгорени манастири, църкви и джамии, както на територията
на бившаюгославия. не е имало продължително действащи терористични
групи, както в гърция. ние се гордеем с това, че политици и народ са
спасили българските евреи по време на втората световна война. за
отношенията между българските християни и българските мюсюлмани е
характерен феноменът на комшулука и толерантното взаимодействие. в
българия няма сериозни политически сили, които да са под влияние на
ислямски фундаментализъм, опитващи се да използват религията за
политически цели. но ние днес живеем в глобален свят, в който огромно
количество процеси вътре в страната са все по-зависими от външните
въздействия и от острите противоречия на този глобален свят. страната ни
е на границата между близкия изток и европа. възходът на насилието в
глобален план, мотивирано или легитимирано с помощта на религията и
по-специално на исляма, макар и неговите причини да са икономически и
политически, е тенденция, която не може да бъде пренебрегвана.
глобалните комуникации улесняват проникването на разрушителни за
обществото идеи и опасни фундаменталистки влияния. след 11 септември
2001 г. и събитията в афганистан и ирак, след терористичните актове в
мадрид, мислейки за бъдещите рискове на страната, се нуждаем от цялата
налична експертна и аналитична мощ на нашите специалисти, от анализ на
всички възможни ал-

тернативи, за да могат те интелектуално да предвидят и предупредят за
евентуални опасни тенденции в бъдеще, които могат да се зараждат още
днес, за които са нужни теоретически очи, за да бъдат видени, и
гражданска отговорност, за да бъдат казани.

ако прогнозите на големи международни институции и аналитични структури
са, че през следващите две десетилетия опасността от ислямски
фундаментализъм и религиозно мотивиран тероризъм няма да отпадне, а дори
ще се засили и нито една държава не може да се смята застрахована срещу
подобна опасност, трябва да се замислим какво би могло да означава това
за нас. ако в българия има традиция на мирно съсъществуване на ислям и
християнство, трябва да мислим как да запазим тази традиция и да не
извършим грешки, направени в други балкански страни? следва да наложим
управленски политики, при които вярата на вярващите да служи за благото
на българия и всички български граждани, а не за противопоставяния,
конфликти и „сблъсъци на цивилизации“? ако печатът непрекъснато вдига
тревога за въздействието на външни фондации и организации от близкия
изток, турция и западна европа, участващи във финансирането на джамии,
училища, курсове, програми за обучение, влияещи чрез чужди за нашето
население версии на исляма, трябва да се питаме какво означава това.
достатъчен ли е контролът от страна на държавата върху мюсюлманските
училища, програмите и преподавателите им, не се ли предлагат политически
опасни версии на исляма, които в бъдеще могат да застрашат светския и
демократичен характер на българската държава?

през последните десетилетия като най-активни се изявяват терористите,
принадлежащи към обществено-религиозни организации, развиващи дейност в
саудитска арабия, судан, иран, ирак, пакистан и афганистан. при техните
акции се взимат най-много заложници, жертвите са сериозни, използват се
взривни вещества и оръжия под различна форма. в резултат на тези
планирани действия се оказва сериозно влияние върху вътрешната и
международна политика. характерно за ислямските терористични организации
е поддържането на широка мрежа от контакти помежду им. враговете им са
ясно очертани:

· възприеманият в западните държави цивилизационен модел;

· появата на израел, неислямска и проамерикански ориентирана държава в

географска зона на исляма, обвиняван при това в окупация на „свещени
земи“;

· общата идеология на ислямския фундаментализъм;

характерно за ислямските терористични организации е притежаването на
мощна финансова база, осигурена от сметките на различните радикални
мюсюлмански организации, разпрострели мрежите си в различни страни.

разделянето на ислямския фундаментализъм на шиитски и сунитски е трудно
да бъде обосновано в теоретичен план. как иначе би могло да се обясни,
че шиитски иран всестранно поддържа фундаменталистите – сунити. видимо
обединяващото е повече от това, което би могло да ги разделя.

за да се вникне в същността на ислямския тероризъм е важно преди всич-

ко да се разбере ислямският фундаментализъм.

това е формата на радикалния ислям, който проповядва, че за да бъде въз-

становено миналото величие на ислямските държави правоверните мюсюл-

мани следва да се откажат от всичко, свързано със западните духовни
ценнос-

ти и западния начин на живот и да се върнат към фундаменталните извори

на исляма такъв, какъвто е проповядван от пророка мохамед.

радикалните ислямисти проповядват, че тяхната религия и ценности са
изправени пред опасност от изчезване. и че причина за това са отровите
на запада с техният материалистичен свят, идеи и образ на живот. според
тях често държавата умишлено умъртвява корените на исляма, като допуска
разпространение на „гяурската зараза“ сред наивните мюсюлмани
посредством въвеждането на светско законодателство, научни достижения,
развитие на съвременно образование, парламентарни форми на управление,
репресивен апарат и сми.

за да спасят вярата си и своята душа, правоверните следва да се обединят

и да вземат властта в свои ръце. оттук и целите на ислямските
фундаменталисти в която и да е страна са:

· създаване на религиозна държава според тълкуванието на исляма;

· подчинение на правилата на шериата.

такива модели на практика бяха реализирани в иран, судан и афганистан.

в повечето ислямски страни фундаменталистите се намират в опозиция и
дори понякога са принудени да минат в нелегалност, но те успяват да
оказват съществено влияние в обществото и върху политическата ситуация.

основното мото на ислямския фундаментализъм е „срещу тези, които не
спазват законите на исляма, е необходимо да се сражаваме“. в средата на
миналия век идеологът на „мюсюлмански братя“ саид ал-кутб, по професия
учител по литература, проповядва в египет, че тържеството на ислямските
идеи няма да се осъществи по мирен път. той сочи, че „братята“ следва да
се изолират в кръга на своите и да създадат свое затворено миниобщество.
според неговите проповеди джихад е гражданска война на правоверните
срещу неверниците, в която аллах е идеал, пророкът мохамед е вожд,
войната е средство за достигане на поставените цели, а смърт в името на
аллах е за-

ветна мечта за всеки мюсюлманин.

впечатлява особено един пасаж на „ислямски джихад“ от техните документи:
„ние не сме закрита организация или партия в тесният смисъл... ние сме
свързани с всички мюсюлмани, където и да са по света. нас ни обединява
ислямът“.

изложение

стари и нови огнища за разпалването на националистични и
фундаменталистки страсти в съвремения живот

християнският и ислямскиятфундаментализъм

възраждането на религията, особено в нейните фундаменталистки форми, е
един от най-съществените глобални процеси, характеризиращи края на
двайсети и началото на двайсет и първи век. въпреки наличието на
капитални изследвания, посветени на фундаментализма в отделните религии,
почти липсват такива, които проследяват и анализират общите им теми и
цели в съпоставителен план.

антисекуларизацията – общ знаменател

в различни райони по света се наблюдава сблъсък на гледни точки между
секуларизацията и фундаментализма, доколкото те си съперничат за
доминиране в културата и обществото.

реалният конфликт в нашата епоха не е между цивилизациите, а е война на
култури, мотивирана от противоборството между секуларизацията и
фундаментализма, между крайно отричащи и крайнo утвърждаващи движения в
рамките на отделните цивилизации. критиката на светското начало е
поразително общ главен деноминатор на фундаменталистките дискурси
въпреки доктриналните различия между тях.

и християнският, и ислямският фундаментализъм развиват сходни концепти
за влиянието на секуларизацията в съвременния свят, като инстинктивно
отхвърлят нейната власт, противопоставят се на безбожната и същност, на
маргинализирането на религията и изолирането, и от актуалните социални
проблеми.

фундаментализмите са теоцентрични по дефиниция, те ситуират бог и
божието откровение в центъра на вселената и осъждат секуларизацията като
материалистична антропоцентрична идеология, основана на фалшиви
просветителски концепции, които разполагат автономния човек в центъра на
вселената, опирайки се на безпомощния човешки разум за философско и
научно обяснение на света. обективната истина е елиминирана от светското
начало и от светските науки, които създават методи и механизми за
субективно разглеждане на действителността и за размиване на границата
между реалност и фантазия, и пораждат интелектуално отчаяние, особено в
края на двайсети век.

възприемането на еволюционната теория на дарвин и прилагането и в
обществените науки води до възникване на утилитарни възгледи, при които
целта оправдава средствата, неизбежно водейки до тоталитаризъм.

секуларизацията се разглежда като антитеза на истинската религия, като
бунт срещу бог и отхвърляне на неговата власт и на свещеното му
послание. в допълнение към тези общи тенденции мюсюлманските
фундаменталисти смятат европейския секуларизъм за генетично обременен с
враждебност към исляма.

откъсването на религията от обществения живот и разчленяването на
културата се тълкуват като част от нетолерантния секуларизационен
стремеж за доминиране в държавата и в обществото и за маргинализиране на
религията. докато някои баптисти приемат известна степен на изолиране от
актуалната действителност като библейска и крайно необходима стъпка за
въздържане от политическата власт и за гарантиране на религиозната
свобода, всички ислямисти осъждат откъсването на религията от социалния
живот като главен грях на съвременната епоха, който води до елиминиране
на божия закон от публичната сфера и до социално и морално разложение.

друга обща критика към секуларизма е, че въпреки антропоцентричния му
характер и сляпата му вяра в човешката еволюция той всъщност не оценява
истинската стойност на човека и накърнява достойнството му, защото
хората се принизяват до равнището на животните, растенията и машините,
без да се отчита тяхната изключителност и богоизбраност.

и двете групи фундаменталисти подчертават неотменимото високо положение
на човека, създаден по божи образ и подобие. но докато християните
отхвърлят утопичния концепт за съвършенството на човека като
противоречащо на падението му и на долната му природа, ислямистите са
склонни да приемат, че той би могъл да е перфектен и на този свят при
условие да живее в идеалната среда на общество и държава, управлявани
според шариата, обаче изключват това да стане в светски климат, лишен от
вяра в бог.

фундаменталистите смятат секуларизацията за идеен източник на всички
съвременни злини, включително моралната разпуснатост, криминалните
престъпления и кризата в семейството, вярата и правовия ред. с
отричането и отхвърлянето на абсолютния нравствен кодекс, както е
разкрит в свещените писания, секуларизацията поставя морала на
относителни основи и предизвиква дълбока криза във всички общества.

фундаменталистите посочват тенденцията към безскрупулно погазване на
законите и нормите на поведение, разпространението на наркотиците,
абортите и порнографията като резултат от маргинализацията на религията.
докато мюсюлманите охотно се съгласяват с християните относно моралното
разложение на западните общества, което те тълкуват като логично
следствие от хода на тяхното развитие, възгледите им за ислямския свят
носят по-сложен и краен характер.

западното влияние е обхванало и ислямските страни, които са се отклонили
от предписанията на корана и пророка, управлявани са от безбожни и
лицемерни марионетни монарси и правителства, и целта е те да бъдат
свалени чрез свещена борба джихад, за да се възцарят принципите на
шариата в смисъл на ниспослан универсален божи закон. тук се крият
най-сериозните причини за радикализма, екстремизма и революционните
настроения в средите на ислямистите.

накрая, и християнският, и ислямският фундаментализъм са единодушни, че
секуларизацията е еквивалент на идолопоклонството и че светското
общество ни връща към епохата на предхристиянското езичество или
предислямската джахилия (безпросветност), кланяйки се на множество
фалшиви кумири вместо на единия бог. тези идоли са самият човек с
неговото високомерие и стремеж към власт, съвременната национална
държава и нейните управници, науката и технологиите и самото общество.
най-красноречивият пример за опростенческо иконоборство е унищожаването
през 2001 г. на огромните статуи на буда в бамиян, извършено от
представители на талибанското движение в афганистан.

широкото съгласие на фундаменталистите въпреки религиозната им
принадлежност за вредите от секуларизацията подсказва възможност за
сътрудничество и обединяване на по-умерените представители на двете
движения с цел да се отхвърли част от светските посегателства.

някои фундаменталисти осъзнават наличието на подобни потенциални
възможности и бавно се насочват към добронамереност и диалог, водещи към
споразумения по отделни въпроси, без да се жертва доктриналната
специфика и идентичност. докато някои ислямски екстремисти твърдят, че
между исляма и християнството няма пресечни точки, юсуф ал-карадауи
подчертава наличието на важни сходства между тях и специално акцентира
върху нуждата от сътрудничество за противодействие на секуларизацията и

моралното разложение.

свещеното писание – ниспослана универсална и задължителна норма

удивителни са приликите в начина, по който християнските и ислямските
фундаменталисти характеризират своето писание. те подчертават нуждата от
него, очевидния му авторитет, съвършенство, божествената му природа,
неговото запазване и пребъдване, вдъхновение, непогрешимост,
съществуване извън времето, ролята му на единствено вярно напътствие и
на окончателен критерий за установяване на истината и за отсъждане.
фундаменталистите изискват връщане към оригиналните свещени текстове,
които трябва да получат нова интерпретация и да се приложат към
актуалните условия, като се отхвърлят натрупаните изопачения. писанието
е първоизвор за цялото истинско знание, с който трябва да се съобразяват
всички сфери на човешкия живот, включително и науката. и накрая, то е
божие предписание за вярващите във всяка област и при всяка ситуация.
при исляма непогрешимостта на корана е основна догма за всички
мюсюлмани, които приемат неговия божествен произход, съвършенство и
изключителност като безспорен факт, така че ислямисткият дискурс не
предлага по-широки възможности за дискутиране на този въпрос.
християнските фундаменталисти са подложени на атаки по темата за
писанието от страна на секуларистите и на християнските либерали, което
ги принуждава да се сплотят в защита на този частен проблем и да се
впуснат с огромна енергия в аргументирането на тезата, че мнението за
непогрешимостта на писанието е тест за истинската вяра.

необходимостта от ниспославане на божи писания произтича от човешката
ограниченост и зависимост от твореца. човешкият разум може да
функционира надеждно единствено в рамките на божието откровение. той не
е способен самостоятелно да даде отговори на основните житейски въпроси.

процесът на ниспославане на откровението се представя по различен начин.
ислямистите подчертават божественото естество на текста, в който не се
намесвал медиум, неподражаем е и е запазен с точност в чистата си
небесна форма. християните признават двойствената природа на писанието и
съучастието на хората като необходим, макар и второстепенен фактор в
процеса на неговото разкриване. те посочват, че абсолютната
непогрешимост е валидна единствено за оригиналните писания, допускайки,
че е възможно в тях да са се прокраднали незначителни грешки и
неточности, свързани с преписите или преводите им, но те в никакъв
случай не накърняват техния авторитет и не водят до изопачаване на
предписанията им.

мюсюлманите са склонни да разширят рамките на непогрешимото и пребъдващо
божествено откровение, като включат в тях хадисите и житието на пророка
мухаммед (ас-сира ан-набауия), но разграничават степента им на
автентичност: коранът е запазен напълно, до последната си дума и буква,
в своя оригинален текст, докато сунната (заветите, хадисите на пророка)
е достоверна в преобладаващата си част.

и едните, и другите фундаменталисти твърдят, че от значение са не
теоретичните дискусии за писанието и неговите интерпретации, а вярата и
смирението пред безспорния му авторитет. бог ясно говори на хората в
своето послание, така че въпросът е дали искат да му се подчинят и да
изоставят собствените си желания и страсти. те трябва да го допуснат да
им говори директно, за да промени живота им и да го моделира съобразно
предписанията си. накрая, и двете групи подчертават важността на
подчинението и прилагането на онези откровения, които божият раб
осъзнава и разбира.

отношение към политиката и държавата

съществуват различни възгледи за това, дали вярващите трябва да се
включват в политиката, като мненията варират от пасивна набожност до
активно участие. въпреки широкото сходство между ислямския и
християнския дискурс, между тях се забелязва значимо различие:
ислямистите са политически по-ангажирани в резултат на тяхната идеология
на единство между религия и политика, докато християните като цяло са
по-неуверени по този въпрос.

типове нагласи

наблюдават се три типа нагласи:

1) ненамеса в светските дела. някои фундаменталисти са аполитични,
изолират се от актуалните светски проблеми и се отдават на мисълта за
отвъдния живот. това произтича от мнението им, че политиката е по
природа корумпирана и корумпираща, несъвместима с религията, поради
което истинските вярващи трябва да се въздържат от участие в нея (дори
се препоръчва да не се участва в избори), но са длъжни да се подчиняват
на властите, да зачитат държавните институции и никога да не въстават
срещу тях.

хората са създадени за отвъдния свят и понеже на земята са само пътници,
не бива да се стремят към промяна и развитие на актуалната
действителност, а напротив – трябва да се въздържат и да възпират
другите от нея. подобна позиция е разпространена повече сред
християнските, отколкото сред мюсюлманските фундаменталисти.

2) неохотно участие в политическите процеси. този тип мислене също се
разпространява главно в християнските фундаменталистки кръгове, които
разглеждат църквата и евангелието като първостепенна грижа на вярващите,
но хранят надежда да влияят върху политиката на правителствата и да
спомагат за промени в законодателството с цел да се налагат библейските
ценности. тази група признава легитимността на светското правителство,
което според нея не е длъжно да се придържа към религиозния закон.
поощрява се участие в изборите, лобиране пред правителството и
парламента за промени в законодателството. при правителствени решения,
които директно противоречат на божия закон, се препоръчва пасивно
неподчинение.

3) ревностно участие в политическите процеси. тази група от движения
смята, че след като цел на правителствата според божия замисъл е те да
функционират в полза на обществото, вярващите трябва да се ангажират
политически за прилагане на религиозните концепти за правораздаване и
съчувсвие. социалната активност и политическата ангажираност са дарени
от бог средства за лечение на явните болести и недъзи на обществото и
вярващите са длъжни да участват във всички сфери на управлението, за да
гарантират прилагането на божиите принципи за възнаграждаване на доброто
и наказване на злото.

християнските фундаменталисти от това течение смятат, че вярващите не
само не бива да се изолират от обществото, но е необходимо и да се
мобилизират, за да спрат разпространението на царящата безнравственост.

калвинистите са най-ревностните привърженици на идеята за християнско
включване в политиката. доколкото приемат дихотомичността на двете сфери
– религиозната и светската, те настояват, че и двете се намират под
божията власт и затова легитимират християнското участие в тях.
радикалното калвинистко реконструкционистко движение, представено от
своя идеолог джон русъс ръшдуни, смята светското управление за дадена от
бог институция, която има за дълг да наложи в обществото божието
правосъдие и принципите на християнството и на библията. но църквата се
е отказала от държавата и я е оставила на божиите врагове.

реконструкционистите твърдят, че божието слово включва програмата за
съвременното управление и че библейският кодекс е критерий, чрез който
би могло да се съди доколко правителството прилага божието желание.
поемайки политическа отговорност, християните могат да ограничат сферата
на въздействие на сатаната и да наложат законите на божието писание в
обществото. но те се противопоставят на революцията и насилието и се
изказват за постепенни демократични промени. реконструкционистите
отхвърлят максималистката съвременна национална държава, като пледират
за нейното ограничаване с оглед да се предостави повече пространство за
други автономни институции като семейството и църквата.

американската християнска десница има радикално крило, което си поставя
за цел да участва в политиката, за да се предотвратяват осезаемите щети,
нанасяни от управляващите либерални елити. то ги обвинява, че
съсредоточават федералната власт, отслабват държавата и като цяло
нарушават неотменимите и гарантирани от конституцията индивидуални права
и свободи на гражданите. представителите на това течение твърдят, че
свободата може да бъде отстоявана единствено чрез опиране на вярата в
бог и в библията и връщане към автентичното съдържание на конституцията.

идеалната за ислямистите държава е онази, в която са реализирани
принципите на божията власт (хакимия) и еднобожие (таухид) и е наложен
всеобхватен ред (низам) на основата на шариата. хората не са дарени с
друга законодателна или политическа власт освен с онази, която им е
поверена от бог в ограничена степен и единствено в рамките на шариата.
властта се дава свише и политическите лидери са лишени от законодателна
инициатива. те могат само да интерпретират божия закон и им се позволява
само второстепенната роля на иджтихад, тоест взимане на индивидуални
решения от компетентни учени по конкретни въпроси, които не се съдържат
в сакралните текстове. но повечето ислямисти подчертават, че халифатът
не е тиранична система на управление, а е по-скоро еквивалент на
западната конституционна демокрация с президентска форма на управление,
защото тя включва съвещаване (шура), разделение на властите, назначаване
на управляващите в резултат на избори и

тяхната отговорност пред бог, шариата и народа.

въпреки че повечето християнски фундаменталисти осъждат отделянето на
църквата от държавата, като твърдят, че бог управлява всички сфери на
живота, в общи линии те приемат това разделение в минимални граници
съгласно принципа „отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а божието богу“
(лука 20: 25). повечето християни са съгласни, че разделението на
църквата и държавата е дадено от бог и всяка от тях е автономна в своята
сфера на действие, като за вярващите църквата има първостепенно
значение.

съществува широк спектър от възгледи, вариращи от анабаптисткото
сепаратистко отричане на всякаква намеса на държавата в религията и
обратно до калвинистката теократична позиция. крайните сепаратисти се
изказват против всякакво участие на вярващите в държавното управление,
защото те са граждани на небето, а не на земята. баптистката традиция
разглежда отделянето на църквата от държавата като гаранция за
религиозна свобода. но те претендират за известно включване на вярващите
в обществения живот и се възмущават от модерните секуларизационни
интерпретации на това разделяне, което цели да не се допускат до
управлението религиозно мотивирани хора и да се формират морално
неутрални правителства.

протестантите постулират по-тясна връзка между църквата и държавата и
стоят най-близо до ислямистите с мнението си, че църквата е разработила
принципите на доброто управление и че цивилното законодателство трябва
да се опира на библията. но те също така приемат и разделението между
светското и църковното управление. вярващите трябва да участват изцяло в
държавната власт, за да вложат в нея възможно повече от божия закон.
мнозинството им отхвърлят модерната национална държава, защото
монополизира властта, престъпва отредената и от бог легитимна сфера и
отнема от правата на други благословени свише институции като
семейството и църквата. тази общност настоява за ограничаване на силата
и дейността на държавата.

ислямистите смятат, че тяхната религия е цялостна и неразчленима
система, която обхваща всички сфери на живота. ислямът съчетава
религията и политиката и трябва да се прилага в ислямска държава,
основана на шариата. но в иран например доминира властта на духовния
водач, докато в саудитска арабия превес има политическият елемент,
представен от краля и кралското семейство. и при двата модела се
забелязва постоянна борба между отделните крила на хегемонията.

интегриране на държавата и религията

мюсюлманските фундаменталисти са постигнали повече успехи в сравнение с
християнските си събратя в прилагането на техните изисквания за
доминиране на религиозния закон и за интеграция на държавата и
религията. без да споменаваме за иран, където ислямската република се
утвърждава след революция, ще подчертаем, че в други ислямски страни се
наблюдава постепенна промяна вследствие на фундаменталистки натиск и на
взаимодействие между фундаменталистите и обществото като цяло, така че
политическият и социалният живот се ислямизират в по-голяма степен.
повечето ислямски страни приемат шариата за основен законодателен
източник, а в някои тя е дори единствен такъв, въпреки борбата за начина
на практическото му приложение.

в пакистан например се наблюдава пълзяща ислямизация в продължение на
десетилетия в опит държавната правна система да се постави в
съответствие с шариата. тази тенденция се ускорява при управлението на
генерал зияулхак (1977–1988), който въвежда наказанията хадд и
милостинята закат, забранява алкохола и дава власт на шариатските
съдилища. правото се свежда до това, да преценява кое противоречи на
шариата.

в судан президентът нимейри започва да прилага ислямизираща програма
през 70-те години, като въвежда различни шариатски елементи. през 1989
г. в судан е извършен военен преврат и на власт идва генерал умар
ал-башир. но зад военния режим стои ислямисткият национален ислямски
фронт начело с хасан ат-тураби, който предприема линия на интензивно
ислямизиране на обществения живот. конституцията от 1998 г. определя
ислямското право като законодателен първоизвор и въвежда различни
шариатски забрани (не само срещу алкохола и лихварството) и предписания
(даване на закат). в нея също така е декларирано, че върховенство в
държавата има бог, докато хората разполагат с ограничена власт под
негова повеля.

за мюсюлманските малцинства в страни, доминирани от немюсюлмани,
акцентирането върху прилагането на шариата поражда редица трудности,
защото се търсят начини той да се признае от светската държава като
валидна и приложима поне спрямо мюсюлманската общност.

съвременната битка

удивително е сходството в начина, по който и християнският, и ислямският
фундаментализъм виждат целия живот като постоянна битка между божиите
сили на доброто и сатанинското зло. и двете общности призовават
вярващите да се борят и търпеливо да понасят страдания в името на
божията кауза, като акцентират върху военния аспект на битката, в която
се очаква вярващите да участват. този възглед намира многостранно
отражение както в личния живот, така и в обществената дейност. докато
главната зона на сблъсък е личността, която води нравствена борба срещу
греха и страстите, протича и външна борба срещу идентифицируеми врагове.

друга сфера на битката е насочена срещу демоничните сили на злото.
използваните термини са символични, въпреки че могат да бъдат
манипулирани и в определен контекст да породят опасност.

различни аспекти на битката

и двете анализирани общности разглеждат историята като диалектична
духовна битка, в която защитата на божията истина винаги въвлича в
конфронтация. сражението е реално и изключва неутралитет – задължително
трябва да се заеме категорична позиция. вярващите са войници в божията
армия и трябва да са готови да жертват най-скъпото си, дори своя живот,
за да възтържествува божията правда. и двете групи акцентират върху
свръхестествения характер на тази битка, в която вярващите са устремени
под строй срещу невидими зли сили, желаещи да контролират всички
общества.

християните очевидно отделят по-голямо внимание на този аспект, като
приемат реалността на демоничното и необходимостта от духовна битка. и
ислямски проповедници като аш-шарауи постоянно предупреждават за
сатаните и джиновете, които застрашават вярващите и от които трябва да
се търси защита от аллах. и едните, и другите тълкуват битката като
включваща света на идеите,

гледищата и идеологиите, в който два антагонистични лагера се борят за
господство.

християните се смятат за бранители на западната юдео-християнска
цивилизация срещу атаките на светския хуманизъм, визиран като
съперничеща религия.

ислямистите говорят за битка срещу джахилията – всяка система, kоято не
се основава на корана, сунната и шариата. и християнските, и ислямските
фундаменталисти напомнят, че осново положниците на техните религии са
били радикални революционери, които са създали нова система, за да се
борят срещу развалата и деспотизма.

за християните исус е революционер, който се е борил срещу
консервативната върхушка и неговите съвременни последователи трябва да
бъдат революционери на любовта и светостта, борещи се да възстановят
божието господство в обществото и културата и бранещи обективната истина
на божието откровение, разкрито в писанието.

ислямистите сочат мухаммад като най-великия революционен лидер на всички
времена, исляма – като революционна идеология, джихада – като
революционна борба за промяна на статуквото и за установяване на
революционна система.

фундаменталистки сепаратизъм

концептът за битката поражда фундаменталистка склонност към изолиране
като защитна реакция на очертаване на граници пред враждебния свят,
средство за пречистване в рамките на общността и позитивен образец за
идеална комуна.

мюсюлманите виждат в изолацията един от етапите на борбата за въвеждане
на ислямската система на управление по модела на преселението хиджра на
мухаммад в ал-медина.

за християните изолацията се основава на концепта за светостта на бог и
се изразява главно като разграничаване и странене от персоналното зло и
от фалшиви църковни доктрини и системи, което кара някои да учредяват
собствени църкви и институции. независимата фундаменталистка библейска
баптистка църква в америка и някои библейски протестантски църкви
представят склонността към изолация.

сепаратизмът се разглежда като съществена доктрина, която трябва
войнствено да се налага и която разграничава истинските от лицемерните
фундаменталисти. всяко помирение с ренегатските църкви трябва да се
отхвърли и да се очертаят ясни разграничителни линии, които не могат да
се престъпват.

някои обаче отхвърлят тоталната изолация, която характеризират като
ескейпизъм (бягство от действителността) и призовават за включване в
социалния и политическия живот в духа на евангелистките традиции от хіх
в., но признават личната морална изолация от злото. тези
„неофундаменталисти“ и евангелисти търсят обединение и съюз с
представителите на други консервативни евангелистки течения и движения
за постигане на общи цели и за социална дейност.

за ислямските фундаменталисти изолацията обикновено означава подражание
на пророческото преселение от мека в ал-медина, интерпретирано като
временно предпазване от джахилийското обкръжение, за да се консолидират
силите на общността за евентуално връщане в управлението с цел да се
разруши властта на злото и да се установи божието господство. сайид кутб
поставя началото на съвременния ислямски дебат за изолацията с неговото
преосмисляне на преселението хиджра и усамотяването муфасала. той се
стреми да докаже, че сподвижниците на пророка са показали ясно етапите,
през които трябва да се премине и днес просто трябва да им се подражава.

докато личният аспект на изолацията занимава само донякъде ислямистите,
главното им внимание е насочено към политическия и израз – дали тя
означава цялостно скъсване с настоящите режими и общества, или само
частично, защото истинските мюсюлмани търсят влияние в обществото и
културата. ат-такфир уа л-хиджра възприемат идеите на сайид кутб в
логическата им крайност, като изискват тотално физическо изоставяне на
джахилийското общество. истинските вярващи трябва да се оттеглят в
безопасни зони и да живеят в обособени комуни, като избягват всякакви
контакти със света на вероотстъпниците. членовете на тази група
отхвърлят военната повинност и всички форми на зависимост от държавата,
като отказват да използват нейните образователни и законови системи,
униформи и институции.

обаче абдус-салям фарадж от ал-джихад не приема пълната изолация, която
според него трябва да бъде чисто духовна и нравствена, като вменява на
всички вярващи да проникват в джахилийското общество, особено в
държавата и в силовите и структури, за да я завладеят накрая чрез
джихад.

влияние на есхатологията

есхатологията и милениризмът играят важна роля в доктрините на повечето
фундаменталисти, като поощряват изолацията и оправдават конспирационните
теории, защото истинските божи раби се изживяват като участници в
последната битка преди края на времето.

християнските милениристи интерпретират всички библейски апокалиптични
пасажи като отнасящи се към действително предстоящи или дори вече
случващи се събития и изработват схеми за тяхното случване. повечето им
възгледи са спекулации за „знаменията на времето“, нарастването на
световното зло, появата на антихриста, връщането на христа.

милениристите са склонни към негативни възгледи за човешката история и
акцентират върху изолацията. цялата световна система е враг на христа и
е обречена на гибел при завръщането му. многоглав звяр се надига в
светските хуманистични възгледи и в политическите конфигурации като
бившия комунистически блок, ислямските нации или европейския съюз.
свързани чрез вселенско движение в ренегатска църква, накрая всички те
ще формират единно световно правителство, съюзено с единна световна
църква.

някои виждат възраждането на държавата израел като знак за края на
времето, други – за връщането на иисус за неговия народ. общото за
всички е, че виждат края не като единично събитие, а като процес и
верига от случвания, водещи към завършека на историята.

при мюсюлманите този аспект е представен чрез вярата в идването на
водения от аллах ал-махди при шиитите или чрез знаменията, споменати в
хадисите. като цяло упадъкът и разложението в съвременния свят се смятат
за белези на края на времето.

конспиративни теории

друг интересен паралел се изявява в процъфтяването на конспиративните
теории сред някои крила на двата лагера, които са склонни да
идентифицират разобличени врагове и да разкриват тайни съзаклятия, някои
– общи за религията като цяло: секуларизацията във всички нейни форми,
масонството и донякъде юдеите и ционистите.

християните смятат секуларизацията, атеизма, марксизма, фашизма, нацизма
и масонството за плодове на просвещението, които си поставят за цел да
завладеят всички центрове на сила и да маргинализират християнството,
като първо го изхвърлят от публичната сфера, а после го разрушат дори в
личностната сфера.

много християнски фундаменталисти повтарят темата за злосторен таен
елит, кроящ нов световен ред. свързан със секуларизма, с вселенското
църковно движение и с обединените нации, той се опитва да придобие
господство във всички държави и евентуално да елиминира националните
държави и да създаде единно световно правителство, съюзено с единна
световна църква, което ще се ознаменува с богослужене на сатаната и
появата на антихриста.

някои християнски фундаменталисти изобличават исляма като реален
съвременен враг, отправящ предизвикателства към християнството за
контрол над света. забелязва се дори метаморфоза на расистки внушения,
като омразата спрямо евреите и чернокожите се преориентира към
мюсюлманите.

ислямистките конспиративни теории сочат заговор от страна на християните
и юдеите, които винаги и навсякъде са се стремели да унищожат исляма.
секуларизмът е плод на християнско-юдейското лукавство и е основен враг
на исляма наред с християнския запад и еврейския ционизъм. тези три
основни враждебни сили намират изява в империализма, колониализма,
ориентализма, мисионерството, създаването на държавата израел,
разпространението на моралното разложение и сексуалната разюзданост.

антисемитизъм

сред християнските фундаменталисти антисемитизмът е преобладавал главно
преди втората световна война, но в резултат на холокоста неговото
пространство на действие е сведено до няколко крайно десни движения. те
разпознават истинския враг зад съвременните деструктивни сили като
малката група от международни банкери и масони, които са успели да
манипулират федералното правителство, за да го превърнат в ционистко
окупационно правителство, използващо своите институции за постигане на
крайните си цели.

тези страхове са свързани предимно с апокалиптичните и милениристични
очаквания, както и със западния расизъм, антисемитизма, антимасонизма и
омразата към чернокожите, мотивирани и подхранвани от съответните
идеологии.

в съвременния ислямски фундаментализъм антисемитската реторика играе
доминираща роля и се е превърнала в маркер на повечето движения, не само
от периферията, но и от основните групи. в резултат на
израелско-палестинския конфликт мнозина експлоатират западния расистки
антисемитизъм и го свързват с традиционните антиюдейски настроения в
корана и хадисите.

сайид кутб има специален принос в това отношение, като използва различни
западни материали с обвинения срещу юдеите: че са генетично обременени
със зло, агресивни, използвачи, манипулатори, консуматори и мизантропи.
затова и повечето мюсюлмански фундаменталисти се виждат въвлечени в
космическа битка срещу юдеите, като развиват нова доктрина за
отношенията между юдеи и мюсюлмани.

модерните мюсюлмански антисемити използват и интернет, за да доказват
своите възгледи едновременно чрез западни и традиционни ислямски
източници. представителите на по-умерени течения предупреждават, че
подобно отношение към юдеите е продукт на късни интерпретации.

в действителност те са съжителствали мирно с мюсюлманите в продължение
на векове. ислямът винаги е бил толерантен към хората на писанието,
които са се намирали под негова защита и са имали права.

други интерпретират ислямските източници не толкова като осъждащи всички
юдеи, колкото като предупреждаващи мюсюлманите за възможните последствия
от изопачаването на божието откровение и подбуждащи ги към постоянна
бдителност, защото пророкът е казал: „вие ще последвате пътищата на бану
исраил стъпка по стъпка.“

основни конфликти/огнища за разпалване на националистически и
фундаменталистки страсти

кюрдски проблем

основата на този проблем се корени във факта, че в географската област
кюрдистан се населява от повече от 35 млн. кюрди, които са разпределени
по териториите н днешна турция, иран, ирак и сирия, като най – голямата
част от областта е в турция.

още от древността кюрдите се борят са създаването на собствена държава.
след първата световна война кюрдите е трябвало да се сдобият със
самостоятелна държава, но кемал ататюрк отказва. в ирак обаче кюрдите
водят борба за самоопределение и постигат културна автономия. през 1974
г. абдуллах йоджалан основава кюрдската работническа партия (кпп),
бореща се за извоюване на национална и класова независимост от турция.
кюрдите участват активно в сблъсъците между левите и десните политически
партии. военният преврат през 1980 г. суспендира политическите свободи,
след вдигането на политическата забрана обаче кюрдите не намират своето
място в турския парламент. от 1984 г. кпп води въоръжена борба за
независима държава по югоизточните граници на турция.

през 1999 г. йоджалан е заловен и осъден на смърт, но под международен
натиск присъдата му е заменена с доживотна. след неговото залавяне пкк
обявяват примирие.

през 2006 г. отново избухват конфликти. отношенията между турция, ирак,
иран и сирия силно се обтягат поради нежеланието на турските съседи да
възпират набезите на пкк срещу набези на турска територия.

според сащ кюрдският въпрос трябва да се реши чрез диалог. ек настоява
турския премиер да даде повече икономически и културни права на кюрдите,
но реджеп тайип ердоган отказа. той настоя прокюрдската партия за
демократично общество (пдо) да обяви пкк за терористична групировка и да
я осъди за последните атентати.

през октомври 2007 г. турският парламент даде мандат на военния кабинет
за мащабна операция в съседен ирак. президентът на сащ призовава кюрдите
да прекратят военните действия, като по този начин ще се предотврати
нахлуването на турски войски в северен ирак. администрацията на буш
обмисля въздушни удари срещу позициите на пкк в северен ирак, с цел да
предотврати турска военна операция на иракска територия (което не беше
реализирано и операцията беше проведена).

решението на европейския съюз да започне преговори за членството на
турция неизбежно ще извади кюрдския въпрос от килера на политическата
забрава. лидерите на пкк бързо се ориентираха и смениха досегашния си
агресивен курс, създавайки нова политическа организация - конграгел,
която има амбицията да обедини различните фракции на кюрдската съпротива
и да ги поведе по пътя на политическия диалог за демократичното бъдеще
на "дивия кюрдистан".

той смята, че последните събития в близкия изток и по-специално
радикалните промени в ирак повишават значението на кюрдския фактор в
размирния регион. отчитайки незаменимите качества и умения на местното
население, отговорни представители на сащ, израел, палестина и съседните
на турция арабски страни постоянно търсят контакти и ухажват лидерите на
различните кюрдски организации.

в сложната близкоизточна борба не е изключен и вариантът за създаването
след време на кюрдска конфедерация, която да стъпи на евентуалните
успешни действия на новото иракско правителство, в чийто състав важно
място е отредено на представителите на кюрдската общност в ирак. подобен
развой на събитията сериозно притеснява управляващите в анкара, които
подозират, че някои кръгове в сащ и израел умишлено внушават на кюрдите
идеята за независима държава, за да използват военните им отряди при
охраната и контрола на местните петролопроводи.

косовски проблем

косово е област в южна сърбия. през ранните епохи тя е била
самостоятелна териториална единица, населена с албанци. в последствие
при преселническата вълна на славяните на народите от сърбо –
хърватската група, косово е присъединено към сърбия и в продълйение на
векове се бори за своята независимост.

при обявяване независимостта на сърбия от османската империя косово
попада в нейните граници. това довежда домасови репресии срещу
албанците. днешната област косово е населена е мултинационална, населена
предимно с етнически албанци.

когато през 1998-99 г. режимът на милошевич се опита да изпълни
конституционните си задължения, и с военна и полицейска сила да опази
териториалната цялост на ср югославия, като се справи с албанските
метежници в косово, милошевич и неговите офицери бяха обявени от сащ и
техните съюзници за военнопрестъпници и дори за извършители на геноцид.

след като сащ и техните съюзници подкрепиха въоръжената борба на
албанците през 1998 г. в косово и през 2001 г. в македония против
правителствата на срю и република македония, албанците бяха окуражени,
че въоръжената борба е най-верният път за постигане на техните искания.

след армията за освобождение на косово (аок), подкрепена от въздушните
бомбардировки на нато срещу сърбия през 1999 г. и прехвърлянето на
голяма част от активистите й в началото на 2001 г. в република македония
през границата, уж пазена от нато, преименували се тук в ано (армия за
национално освобождение), възникна и армия за освобождение на прешево,
буяновац и медведжа (общини с предимно албанско население в южна
сърбия).

след свалянето на режима на милошевич на 5 октомври 2000 г. сащ се
отказаха от подкрепата си за тази албанска армия и за нейния стремеж да
присъедини въпросните общини към косово, като ги откъсне завинаги от
сърбия.

кипърския проблем

севернокипърска турска република, съкратено сктр, е самопровъзгласила
се държава, заемаща северната част на остров кипър.

република кипър е създадена през 1960 г. след предоставянето й на
независимост от метрополията великобритания. на гръцката и турска
общност са им гарантирани равни възможности за участие в управлението на
новата държава. през декември 1963 правителството на кипър се разпада.
започва конфликт между кипърските гърци и кипърските турци.

това положение продължава 11 години до момента на разделянето на
острова. изострят се отношенията между турция и гърция, които са на
границата на обявяването на война, особено по времето на инцидента в
град кокина, а също и през 1967 г., когато кипърски гърци нападат
районите с кипърско турско население в южната част на острова.

през юли 1974 г. гърците извършват военен преврат. контролът над
острова преминава в ръцете на представител на гръцката организация
eoka, която се бори за присъединяването на кипър към гърция.

опасявайки се от действителното присъединяване на острова към гръцката
държава и в съответствие с договора от 1960г. турция изпраща свои военни
части в кипър. въпреки възстановяването на статуквото турция отказва да
изтегли войските си, с аргумента за необходимостта от защита на
кипърското турско население. този отказ е възприет от международната
общност като нарушение на договора за гаранциите и така остров кипър се
оказва разделен на северна част, контролирана от турция и южна част,
намираща се под контрола на кипърските гърци. според договорът от 1960
г. гаранти за съществуването на новата държава са великобритания, гърция
и турция.

през 1977 и 1979 г. спорещите партии се споразумяли за основните
принципи на бъдещо решение на кипърския проблем. островът трябвало да
бъде обединен на базата на една бикомунална двузонна федерация. за почти
три десетилетия това бил единственият наистина съществен напредък на
кипърския въпрос, въпреки че обединените нации и техните генерални
секретари винаги са се стремели към решаването му.

през 1983 г. ръководената от рауф денктач северна част обявила своята
независимост, но “турска република северен кипър” се признава днес само
от турция, която де факто упражнява контрол над северната част и има там
постоянно разположени над 30 000 войника.

междувременно там постоянно се заселвали турци от вътрешността на
турция, докато много турско-кипърски граждани напускали изолирания, а
по-късно подложения на икономическо ембарго север. за турция и за рауф
денктач кипърският проблем бил решен чрез разделението.

в продължение на години можело само да се разчита на това, че турската
страна все пак ще преговаря, но в никакъв случай няма да се съгласи на
споразумение, докато гръцко-кипърските преговарящи в повечето случаи
сериозно, но не винаги се стремели към решение. така кипърският проблем
станал забравен конфликт, който се разпалил отново чак при започването
на преговорите за присъединяване на гръцко-кипърската република кипър
към европейския съюз.

през 2002 г. започнали политически трансформации от турска страна, които
разколебали сигурността на безкомпромисната политика на турция и турско
кипърското ръководство.

през 2002 и 2003 г. се стигнало до масови демонстрации срещу денктач,
чиято политика вече не била подкрепяна от внушително мнозинство
турско-кипърски граждани. флустрирани от собствената си изолация, от
мизерното икономическо положение, от попечителството на турция, но преди
всичко водени от възможността в случай на решение на кипърския конфликт
и те да се присъединят към ес и да постигнат благосъстояние като това на
юг, турско-кипърските граждани се отказали от твърдоглавия си водач и се
обявили за обединението на острова.

вследствие напрегнатото положение денктач продължил напред и съвсем
изненадващо отворил “зелената линия”, която разделяла двата етноса от
декември 1963г. чак след 1974г. жителите на кипър могли отново да
посещават съответната друга част на острова. забележително, както и
окуражително е, че от тогава не се е стигало до значителни инциденти.

през декември 2003 г. настояващият за решение опозиционен политик мехмет
али талат спечелил парламентарните избори и скоро след това заместил
денктач като ръководител на преговорите от страна на турско-кипърското
население. тази смяна на ръководството в политически и икономически
напълно зависимия от турция север станала възможна чрез смяна на
политиката на анкара.

избраното през 2002 г. правителство на реджеп таир ердоган обяснило
скоро след поемането на властта, че за разлика от предшествениците си,
сериозно ще се стреми към решаване на кипърския проблем, най-големия
препъни-камък по пътя на турция към европейския съюз.

по ирония на съдбата гръцко-кипърската политика вървяла в обратна
посока. в началото на 2003г. модерният и настояващ за решение президент
на република кипър глафкос клеридес загубил президентските избори от
привърженика на твърдата линия тасос пападопулос. това било сериозен
белег, че съгласието на гръцките островитяни за решение на кипърския
проблем на базата на предложенията на оон не е толкова сигурно, колкото
се очаквало от международната общност.

през февруари 2004 г. преговорите приключили. кофи анан трябвало сам да
уреди въпросите, по които не било постигнато съгласие. петата версия на
така наречения “план на анан” трябвало да бъде представена на двете
групи население на провеждащия се по това време референдум, няколко дни
преди приемането на република кипър в ес, за да стане възможно
присъединяването на двете части на острова и да се спести на ес
кипърския проблем.

докато турското правителство и талат изразително призовавали към
приемане плана на анан, а гръцкото правителство реагирало сдържано
позитивно, тасос пападопулос препоръчал в една емоционална реч по
телевизията отхвърлянето на плана. на 24 април турско-кипърските
граждани приели плана на анан според очакванията с 65 процента от
гласовете. шокирана и много изненадана, световната общественост трябвало
да се осведоми за 76-те процента отрицателен вот на гръцко-кипърската
част. била изпусната най-добрата досега възможност да се преодолее
разделението на острова. започнала ожесточена критика от страна на
повечето наблюдатели и политици заради категоричното не на гръцките
жители на острова.

дори и критиката да е била основателна в много точки и да се пренебрегне
това, че пападопулос се стреми към към една гръцкодоминираща държава и
не е преговарял конструктивно.

на 1 май 2004 г. формално целият кипър бил присъединен към европейския
съюз, де факто обаче само гръцката част. в крайна сметка от тази дата за
европейския съюз има кипърски проблем, от който няма да се отърве до
неговото решаване.

решението от октомври 2005 г., с което турция започва преговори за
присъединяване като пълноправен член, показва, че кипърският проблем и
занапред ще стои в дневния ред на много бъдещи европейски срещи на
върха. като пълноправен член с право на глас, гръцката част ще се опита
да използва европейския съюз като инструмент, за да принуди кандидатката
за членство турция към отстъпки по кипърския въпрос. целта е най-късно
до края на турския присъединителен процес след около 15 години да се
стигне до решение в тяхна полза. най новите дискусии за признаването на
република кипър от турция и свободния гръцко-кипърски достъп до турските
летища и пристанища на европейските срещи на върха през септември и
октомври 2005 г. са първи признаци за това, което предстои на
европейския съюз и турската страна. на това може да се гледа и
положително: процесът на присъединяване на турция повишава шансовете за
успешно уреждане по мирен начин на всички конфликти, които понастоящем
тлеят между гърция и турция, а кипърският проблем е само един от тях.

перспективата за присъединяване на анкара и свързаната с това
демократизация на турция, както и на северен кипър, който до ерата на
талат страдал от подобна липса на демокрация, би могла само да помогне
при решение. междувременно много гръцки граждани на кипър ще трябва да
преминат през един болезнен процес на преход, ако евентуално предложение
за решение, което в много отношения няма да се различава съществено от
плана на анан, има шанс за съгласие. все пак най-малкото можем да
мечтаем за трайно помирение между всички конфликтни партии и заедно с
това и за мирно бъдеще в региона на основата на ценностите и на
благосъстоянието на европейския съюз. шансовете никога не са били
по-добри, но това не е гаранция, че кипър няма да продължи да разочарова
поколения от международни посредници.

македония

с мирното излизане на югославската народна армия от македония бе
избегната възможността за военен конфликт в тази югославска република и
тя напусна без война югославската федерация. войната бе избегната, но
територията на тази нова самостоятелна държавица, заемаща само един дял
от региона, познат под името македония в центъра на балканите,
продължава да бъде сред най-горещите огнища, където често са се водили
кървави войни.

причината за заинтересоваността на великите сили от този така или иначе
важен стратегически район е заложена в емоционалната реакция на
европейската дипломация през хiх век спрямо политическата прагматика.
македонският въпрос, превърнат в политически аборт на берлинския конгрес
от 1878 г., е един от най-сложните политически проблеми, които вече над
един век постоянно занимават дипломацията и обществеността на европа.

с балканските войни (1912 – 1913) съседните, добили по-рано независимост
държави, преди всичко сърбия и гърция, след победата над турция си
поделят тази територия. източният фронт през първата световна война
(1915 – 1918) повече от три години минава тук.

втората световна война съвпада със сталиновата концепция за македонизма
като основа за самостоятелна македонска нация, а коминтерновският
вариант е изкусно използван от тито при изграждането на неговото
югославянство. македонизмът се превърна в държавна идеология на титовото
югославянство. македонизмът като държавна идеология изживяваше златните
си години в новата югославска република.

с население малко над 2 милиона души и площ около 25 хиляди кв. км
македония е сред най-малките и най-неразвитите държави в европа, но
проблемите, които е пораждала и продължава да поражда, са обратно
пропорционални на параметрите.

в македония емоционалната температура е с известен брой градуси под
точката на кипене, но е далеч от пълното охлаждане или от перспективата
в близко време сама да се охлади. македонският въпрос всъшност е крачка
между войната и мира, европа и азия, християнството и исляма,
диктатурата и демокрацията, нато и русия.

югославската армия си замина, но кабелът откъм ср югославия още не е
изключен. бившите комунисти и партиите на албанците останаха на власт,
без да са прекъснали пъпната си връв, свързваща ги с белград.

засиленото изграждане на коридора север – юг поставя македония в сандвич
по оста белград атина. тези домогвания на властниците не се нравят
особено на албанските им партньори, но пък техните интереси се подгряват
от друг генератор. твърде компактно по северозападните граници с албания
и косово (около 470 хиляди души и с най-високата раждаемост в европа),
албанското население очевидно се стреми някога да образува единна
държава от своите три дяла.

кашмир

област, която е разделена между три държави – индия, пакистан и китай.
причина за напрежението в областта кашмир е от една страна обединяването
на кашмир с хиндуистката област джаму през 1819 г. и разделянето на
британска индия през 1947 г. на две държави - индийска федерация и
пакистан.

първоначално след подялбата на британска индия кашмир остава суверенно
княжество, но по-късно се влива в индия като отделен щат. последното не
се приема от пакистанската страна, коята вижда в кашмир една естественно
принадлежаща към нея мюсюлманска област. положението се изостря
допълнително и от намесата на китай в конфликта.

джаму и кашмир е източник на конфликти в продължение на почти 60 годишен
период, белязан от въоръжени конфликти между индия, пакистан и китай.

в конфликтите между индия и пакистан понастоящем се намесва и
международният тероризъм. в продължение на много години пакистан е
предоставял обучение, оръжия, финансови средства и убежище на
кашмирските въоръжени групировки.

от ноември 2003 г. по продължението на линията на контрол е в сила
споразумение за прекратяване на огъня. индия, пакистан и китай са важни
партньори на ес; като индия се ползва със статут на стратегически
партньор. има съвместно решение на продържаващия конфликт по
продължението на линията за контрол може да се постигне чрез постоянен
ангажимент между правителствата на индия и пакистан.

подчертава се необходимостта от това ес и международната общност да
подкрепят настоящите двустранни разговори. през 2001 г. е подписано
споразумение за сътрудничество между ес и пакистан от трето поколение,
което включва зачитането на правата на човека и демократичните принципи
като един основен елемент. важен момент е борбата с тероризма.

според турското разузнаване през 2002 г. в джаму и кашмир се е укривал
световният лидер на тероризма осама бин ладен.

сащ се опитва да се домогне до тази информация, тъй като се опитва да
залови осама бин ладен. турските разузнавачи предоставят тези открития
на американците с намерението да поддържат близки отношения с тях.

албанските екстремисти

главната заплаха за сигурността на западните балкани идва от етническото
напрежение. особено внимание трябва да се обърне на засилената
агресивност на албанските формирования в стремежа им да присъединят
части от южна сърбия към косово. като има и потенциалните заплахи за
съседна македония.

два пъти повече са нараснали заловените наркотрафиканти от албански
произход в сравнение с предходната 2007 г., тонове с хероин са заловени
по трасето към косово и македония. според статистиката само 1% от
населението на европа говори албански, а заловените етнически албанци за
трафик на дрога са 15%. печалбата от тези дейности според службите е
един от основните източници на радикалните албански организации.

изводи

1) съвременният християнски и ислямски фундаментализъм имат важни
пресечни точки, общи теми и цели, които позволяват да се очертаят
параметрите на глобален религиозен фундаментализъм с отчитане на
различията и отклоненията от универсалния модел.

2) фундаментализмът следва да се изучава и да се взима под внимание при
изработването на прогнози за глобалното и регионалното развитие,
доколкото сферите му на влияние се разширяват и задълбочават

3) възможно е обединяване на различни фундаменталистки и политически
групи и движения по отделни проблеми за реализиране на крайните им цели.

в прогнозите „глобални тенденции 2020“ на аналитиците от американските
разузнавателни агенции и около 1000 водещи неправителствени експерти от
целия свят се изтъква, че през следващите 15 години политическият ислям
ще бъде мощна сила и можем евентуално да очакваме възход на идеологията
на джихад и по-нататъшно въздействие на религиозността върху единството
на държавите и потенциала за конфликт.

изводът, който се прави там, е: „ключовите фактори, които пораждат
международния тероризъм, не показват признаци на затихване през
следващите 15 години. улеснено от глобалните комуникации, възраждането
на ислямската идентичност ще създаде рамка за разпространението на
радикалната ислямистка идеология както в близкия изток, така и извън
него, включително и в югоизточна азия, централна азия и западна европа,
където религиозната идентичност не е била традиционно така силна. това
възраждане ще бъде придружено от задълбочаваща се солидарност между
мюсюлманите, въвлечени в национални или регионални сепаратистки борби,
както е в палестина, чечня, ирак, кашмир, минданао и южен тайланд, и
като реакция на правителствени репресии, корупция, неефективност.

неформалните мрежи на благотворителни фондации, ислямски училища
(медресета), неформални ислямски банкови системи (hawalas) и други
механизми ще продължат да процъфтяват и да бъдат експлоатирани от
радикални елементи; отчуждението между безработните млади хора ще
попълва редовете на онези, които са уязвими за рекрутиране от
терористите.

информационните технологии, даващи възможност за незабавна връзка,
комуникация и обучение, ще дадат възможност на терористичната заплаха да
стане все по-децентрализирана, развиваща се в еклектична съвкупност от
групи, клетки и индивиди, нямащи нужда от постоянна главна квартира,
която да планира и провежда операции. обучаващите материали,
ръководствата за насочване към една или друга цел, оръжията, обясненията
как да се действа, събирането на средства ще станат вирту-

ални (т.е. онлайн).

очаква се, че нарастващата обвързаност чрез интернет ще доведе до
разгръщане на транснационални виртуални общности по интереси. това е
тенденция, която може да усложни способността на държавата и глобалните
институции да генерират вътрешен консенсус, да налагат решения и би
могла даже да предизвика тяхната власт и легитимност. групи, основани на
обща религиозна, културна, етническа или друга принадлежност, могат да
бъдат разкъсани между техните национални лоялности и други идентичности.

разпростране-нието на радикалния ислям ще има значително глобално
въздействие, водещо към 2020 г. до обединяване на разпръснати етнически
и национални групи и може би до създаване на власт, която отива отвъд
националните граници. затова именно един от четирите възможни сценария
на развитие на света до 2020 г. е „нов халифат“, като се изтъква, че
„революцията в информационните технологии ще засили сблъсъка между
западния и мюсюлманския свят“.

знаменателно е, че в картата на ключови региони на радикални ислямски
активности от 1992 г. насам, направена от цру и представена в прогнозите
на американските разузнавателни агенции, българия попада сред страните и
териториите, където има базирани радикални ислямисти или граждани, които
са преминали през „джихад-тренировки или опит в реални битки“.