Новозаветните книги

[Mozo]

За евангелията

Новият завет е втората част на Библията. Той е посветен на мисията на Сина Божи – Иисус Христос на земята и установяването на Църквата. Терминът Нов завет, подобно на Стария завет се свързва със значението – договор/съюз, обет/ между човека и Бога. Самото понятие се споменава на евангелската Тайна вечеря, на която Христос казва: „Взе чашата, и , като благодари, даде им, и рече: „Пийте от нея всички: Защото това е моята кръв на Новия завет, която се пролива за мнозина за прощаване на греховете./ Матей26; 27-28; Марк 14; Лука 22:20/
Новият завет е „нов” договор – човекът няма сили да спаси сам себе си и затова е спасен от Богочовека, който поема греха на света. Изкупен е първородния грях, чрез кръстната смърт на Иисус Христос. Новият завет провъзгласява Благодатен Закон за цялото човечество. Той се състои от двадесет и седем книги, създадени от осем боговдъхновени писатели – Матей, Марк, Лука, Йоан, Петър, Павел, Яков и Юда. Както старозаветните, така и новозаветните книги могат да бъдат обособени в три групи – исторически, учителни и пророчески. Формирането на канона на Новия Завет продължава до четвърти век. Наред с признатите канонични съществуват и множество непризнати съчинения/ апокрифни/.
Съсредоточие на Новия Завет са четирите евангелия – на Матей, Марк, Лука и Йоан. Думата евангелие означава благовестие, а евангелист – благовестител. Тези четири книги излагат „радостната вест” за земното служение и учението на Иисус Христо, който се явява за спасение на човечеството. Евангелията са посветени на земния живот на Сина – Исус Христос.
За разлика от много древни текстове Новият завет има предимството, че е запазен в голям брой древни ръкописи. Така най-древният текст от евангелието на Йоан е датиран от първата четвърт на втори век и съдържа диалога на Исус и Пилат. Подобни папирусни фрагменти от периода втори до четвърти век са запазени с десетки. По съдържание тези стари фрагменти включват преди всичко най-популярните сюжети от новозаветните текстове. Макар да са посветени на Богочовека евангелията трудно могат да се определят като „биографии”, защото те се занимават изключително с последните две ,три години от неговия живот и особено с последната седмица. По точно те съдържат различни гледни точки и са предназначени за различни групи хора, на които да бъде известена Благата вест за идването на Спасителя Христос. Поради общността на темите и епизодите първите три евангелия се наричат синоптически, защото могат да бъдат четени и изследвани паралелно. Текстовете им съвпадат почти напълно – само 31 стиха от евангелието на Марко например не могат да се открият в другите две/ на Матей и Лука/. Интересно е, че точно евангелието на Марко се сочи за най-старо. Тъй като и четирите евангелия са изградени върху един и същ сюжет, но понякога се отличават в подробностите, те могат да се определят като един разказ, в който част от детайлите се повтарят, но са описани от различни гледни точки.
Времето на съставянето на евангелието от Матей се определя от изследователите в периода около 70 г. То е обърнато към еврейското общество. Съществуват сведения, че първоначалният вариант е бил писан на арамейски.
По своето занятие Матей бил митар, събирал данъци за римляните, което го правело ненавистен в очите на неговите съплеменници, но под влияние на Исусовата заповед/ Матей, 9:9; Марко,2:14; Лука, 5:27/ той става последовател на Христос и проповядва новото учение в Сирия, Етиопия, Персия, Мидия, Парфия.
В Евангелието присъстват много факти от юдейската традиция и терминология, за паричните отношения и топографията на Палестина – нещо, което потвърждава авторството на Матей. Новозаветните събития се разглеждат като осъществяване на старозаветните пророчества. Рождеството на Христос се свързва с пророчеството на Михей, неговото зачатие – с пророчеството на Исай, избиването на младенците – с пророчеството на Еремия. Отпратките към старозаветните събития наброяват повече от 60.
В текста се открива изкусна, симетрична композиция. Той е разделен на пет части:
1. Закон на Божието царство/гл.5-7/; 2.Проповедта за царството/гл.10:5-24/ 3. Растеж на царството/гл.13:3-52/ 4. Общението на царството/гл.18/ 5. Кралят на царството/гл.24-25/ Всяка от частите съдържа пет комплекса от проповеди на Христос, при което завършва с нещо като рефрен в почти идентични словесни формули.
Прологът описва родословието на Царя-Иисус Христос и завършва с епилог, който говори за страданието и победата на Царя/ гл.26 -28/
Евангелието на Матей се характеризира повече с практическатa си нравственост, отколкото с богословско вдълбочаване. В сравнение с евангелието на Йоан на планинската проповед е отделено много по-голямо място. Матей избягва да говори за божието величие. По-често той споменава „царството небесно”, отколкото „царството божие”.
Матеевото евангелие стои логично в началото на Новия завет, като набляга на връзката му със Стария завет. Според него всичко в живота на Иисус е последица от пророчествата от Стария завет. Матей подчертава есхатологичните елементи в учението на Учителя. Открива се типично апокалиптично описание на Страшния съд с мрачното изображение на осъдените на вечен огън грешници. Подобно на евангелията на Марко и Йоан, Иисус е представен като лекар-чудотворец, който не само лекува болните, но и който възкресява мъртвите. Дори когато изпраща на път дванайсетте апостоли, им поръчва не само да проповядват царството небесно, но и да лекуват болните и да възкресяват мъртвите. Другите чудеса представени в евангелието имат по-дълбок смисъл, те подчертават свръхестествената мощ на Иисус като син Божи.
Матей възвеличава образа на Иисус, представя го като съвършен в неговата сила и доброта. Отминава с мълчание сцените от Евангелието от Марко, където Иисус е рязък или показва гнева си. Иисус е видян като месия, надарен със свръхестествени черти, който проповядва учението с тон благоговеен и изпълнен с религиозно достойнство.
Различията в отделните евангелия се основават на различието на аудиторията, на която първоначално са служили. Римокатолическата традиция поддържа становището, че Евангелието от Марко е било създадено в Рим, и като се вземат предвид езиковите критерии има доста основания за подобно твърдение. Евангелието е било предназначено преди всичко за прозелитите от езически произход, а не за юдеохристияните. Вмъкнатите в текста арамейски изрази с оригинално звучене винаги се превеждат на гръцки, както и авторът счита за нужно да обясни споменатите обичаи и обреди, свързани с юдаизма. Авторът много по-рядко от другите евангелисти се позовава на Мойсеевия закон и библейските пророчества. Тексът на евангелието носи признаците на компилативен, основан на различни писмени и устни източници. Той не звучи като биография на Иисус, а по-скоро като типичен труд с характер на катехизис. Марко не споменава нищо за произхода на Иисус, не споменава името на майка му, на предполагаемия му баща. Смята се, че във времето на създаването му настъпва възраждане на влиянието на апостол Павел сред последователите на Иисус. Една от задачите на евангелието е да бъде поставен акцента върху доброволно приетите страдания и смърт за изкупуването на греховете на човечеството. Все още не е определена ясно идеята за възкръсването. От оригиналния текст се разбира само, че Иисус го няма в гроба и че той трябва да се срещне с учениците си в Галилея. Заключителният откъс, който, който съдържа разказ за възкръсването и възвисението на небето е признат от учените за допълнително вмъкнат, добавен към първоначалния текст по късно. В Евангелието на Марко апостолите остават Иисус на Елеонската планина и повече не се явяват на сцената на събитията. Те не се осмеляват да застанат до кръста, когато техния любим учител издъхва. Това отсъствие прилича на съзнателно, мълчаливо обвинение. Усеща се и по-силния дух на борбеност срещу фарисеите, заклеймени като лицемерни набожници, които с интриги и измами погубват Иисус. Полемичен елемент се открива и по отношение на сектата на йоанитите, които почитали Йоан Кръстител като месия. Авторът на евангелието влага в думите на Йоан Кръстител противно твърдение: „След мене идва по-силен, отколкото съм аз, за когото не съм достоен, паднал на земята, да развързвам ремъка на сандалите му.” Евангелието на Марко премълчава раждането на Иисус, както и съпътстващите го свръхестествени събития, разказани така увлекателно от Матей и особено от Лука.
Езикът на Марко е по-прост, на места рязък и суров. Структурата на повествованието е по-свободна и произволна. И макар сбито, с пълен с простота стил Марко успява да изрази вярата, болката, обожанието, страха, изумлението от чудесата на Иисус, убедително доказващи божествения му произход. Това евангелие е най-кратко, действията се разгръщат бързо и драматично. Акцентът е сложен върху възвисеността на събитията и всеобхватната им символика.
За автора на третото Евангелие има много повече конкретни сведения, отколкото за другите евангелисти. По всяка вероятност той е бил гражданин на Антиохия, по народност грък. Смята се, че е бил лекар, занимавал се е с живопис, познавал и правото. По това време изповядването на християнската вяра се е смятало за престъпление, понеже последователите отказвали да въздават божествени почести на императора, както повелявал римския закон. Лука си поставя задачата да докаже, че християните не са врагове на държавата. Християнството не е някаква херметически затворена еврейска секта, а има универсален характер. Иисус е лекар и учител, който дарява с любов целия човешки род, носи му избавление от мъките и изкупление за първородния грях. Лука извежда родословното му дърво от Адам, а не само от Авраам, както прави това Матей. Иисус в изображението на Лука е изпълнен с дълбоко милосърдие към нещастните и ограбените от съдбата и безкомпромисен към онези, които с богатството си се издигат високомерно над другите. В неговата трактовка предсказаното царство божие няма да бъде на този свят, а ще е появи в духовното възраждане на човечеството. Така той опровергава виждането, че християните се противопоставят на държавата. Иисус казва: „А попитан от фарисеите кога ще дойде царството Божие, отговори им: царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат-ето тук е или: на, там е. Понеже ето-царството божие вътре, във вас е.”/Лк..17,20-21/
В Евангелието на Лука се забелязват две основни тенденции – от една страна повествование, проникнато от полемична острота, а от друга емоционално отношение на автора към описваните събития, чувствителност, лиризъм, нежност към божествения учител. Евангелието се отличава с атмосфера, изпълнена с деликатност и обич. Дори децата и жените намират своето достойно място. В притчата за Мария и Марта, Иисус възстановява правото на жената на духовен живот, а когато учениците му не искат да допуснат децата до него той казва паметните думи: „Оставете децата да дохождат при мене и не им пречете, защото на такива е царството божие”/Лк.,18, 25/.
Библеистите обикновено определят Евангелието на Лука като най-поетичното в Новия завет. Той вгражда в повествованието повече елементи на чудеса, народни разкази. В неговото повествование Пилат три пъти се опитва да спаси Иисус от ожесточеността на еврейската тълпа. Авторът подчертава, че висшия представител на римската власт не е имал нищо против създателя на новата религия. Лука включва в текста си почти цялото Евангелие на Марко, но обработва заимствания материал, изглажда грубия стил, смекчава, идеализира. Прибавя към съчинението си предговор, в който споменава изворите и целите на съчинението си. Лука се смята за историк. Той единствен сред евангелистите се опитва да свърже хронологично живота на Иисус с историята на Римската империя, споменава поименно римските императори, включва направения по заповед на Квириний списък на населението. В текста се откриват и множество медицински термини, подсказващи начетеността на автора в тази насока.
Евангелията на Матей, Марко и Лука съдържат редица аналогии в представянето на събитията и в рисуване портрета на самия Иисус и дори в стила и фразеологията на повествованието. Те са основани на информации, които произхождат от идентични или близки източници. Матей и Лука своеобразно преработват Евангелието на Марко в съответствие с целите, които си поставят.
В очерка по „История на религията” проф.Зигмунт Понятовски привежда две статистически цифри, които наглед характеризират отношението между трите „синоптични евангелия” и евангелието на Йоан. Според него 8 процента от текста на Евангелието от Йоан е идентичен с този на синоптиците, останалите 92 процента от текста е изключително негов личен принос в повествованието за Исус. Когато говори за смисъла на евангелието от Йоан, големият религиозен реформатор Жан Калвин кава ,че това е ключът към разбирането на останалите евангелия. Неговото мнение изразява убеждението на много християнски мислители, които по един или друг начин твърдят същото.
Смята се, че авторът е родом от Палестина, защото описва много точно местата и разстоянията в нея. Той познава отлично Йерусалим и разказва за неговите забележителности отпреди разрушаването му през 70 г. , също така е запознат с юдейския социален живот и обичаи.
Йоановото евангелие се различава от другите три/синоптическите/ по отношение на географията и хронологията на събитията, както и по стила си. Най-важното географско различие е това, че той описва Христовите деяния в Ерусалим/останалите три евангелия описват събитията в Галилея/. По отношение на хронологията Йоановото евангелие добре допълва и уточнява другите разкази на евангелистите, в които няма точно отбелязване на времето. Многократното споменаване на периодични празници осигурява естествения фон на събитията в тяхната последователност. По отношение на Христовия образ също могат да бъдат забелязани някои различия. В Йоановото евангелие Исус присъства не само като Словото Божие, като посредник между Бога и творението/хората/, но и като човек: той се уморява, когато пътува през Самария/ Йоан, 4:6/; плаче при гроба на Лазар/Йоан, 11: 35/; изпитва жажда на кръста/Йоан, 19:28/. Освен това в Йоановото евангелие Христос се признава за Месия и е възприеман като такъв много по-рано, отколкото това става в синоптическите евангелия.
Четвъртото евангелие е най-мистично, концептуално и философско.
Още началото отправя читателя към сложния проблем за творческата сила на Божественото слово и взаимовръзката между Отеца и Словото. Първият стих обвързва творението със силата на Логоса и неговото изначално съществуване: В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог беше Словото./ Йоан, 1:1/
Този стих определя и темата на целия текст – Синът/Слово като част от Троицата/богословското разбиране за Бога/, словото на Сина/Новият завет между Бога и Хората/ и Слово за Сина/разказ за живота на Христос/.
Евангелието следва общата схема на разказа, но и демонстрира важни различия. Прави впечатление, че тука темата за чудесата не е така широко застъпена, а се засягат важни философски и нравствени проблеми. Поставя се и важния етически въпрос за морала на съдника, загатнат и в проповедта на Елеонската планина. Акцентът пада върху осъзнаването на собствената същност/ греховност/ и умението да прощаваш и да бъдеш смирен. Разказът за предателството и съдът над Иисус са в рамките на останалите евангелия. Последните редове изтъкват особеното място на Йоан/”любим ученик”/ сред другите ученици, авторът отбелязва собствената си роля сред избранниците.
По отношение на новозаветните текстове евангелието на Йоан заема централно място и запазва изключителен авторитет сред ортодоксалните кръгове на християнството и сред еретическите, както и генерира многочислени други текстове, религиозни, еретически, литературни.
Освен каноничните евангелия има и около тридесет апокрифни / извън канона/варианта: Апокриф на Яков, Протоевангелие на Яков, Евангелие от египтяните, Евангелие от евреите, Евангелие от евионитите, Евангелие от Варвара, Евангелие от Петър, Евангелие от Мария Магдалена, Евангелие от Никодим, Евангелие от Филип, Тайно евангелие от Марк, Евангелие от Тома, Евангелие от Лъжематей, Евангелие на дърводелеца Йосиф, Евангелие на Юда и други. Те са създадени между втори и четвърти век. Смята се , че са писани от гностици/ гностицизма е филососфско течение, което отразява виждания популярни в ранното християнство/. Едно от най-популярните е евангелието от Тома. То е открито 1945 г в Египет, написано на папирус, на коптски език и съдържа само поучения, приписвани на Иисус. Някои от притчите са познати от каноничните евангелия. В последните години нашумя особено много Евангелието на Юда, също на коптски език, датира се към трети век. То съдържа тълкование, противоречиво на казаното в каноничните евангелия. Според него Юда Искариотски е любим ученик, съратник и приятел на Исус. Божият син го окуражава да извърши предателството: „Ще надминеш всичките ми останали ученици, защото ще положиш в жертва човека, в когото съм облечен.”
Евангелията представят различни тълкувания на историята на Спасителя. Каноничните евангелия са базата на Христовото учение. Техните идеи поставят основите на християнската етика и култура.