Парченце слънце...

[Галина Ширлетова]

Кажи време…

Кажи време, кой е моят път,
не бързам ли да го измина...
в душа, сърце от кръв и плът
с любов и вяра
в низост няма да загина.

Кажи време, възможно ли е в мен
луната в сенките дъга да нарисува...
да ме затрупат облаци във плен
и слънце да не може да изплува.

Не чакай време, моето падение,
ще съм щастлива като птица всяко лято...
отдавам влюбена прегръдка
на доверено владение,
поучена от дързостта и полета
на всяко птиче ято.

**
Горест

Извезаната ми от горести душа
отпива чаша незабрава,
събрала обичта като сълза
парченце слънце заслужава.

Рисувам падаща звезда,
умираща за сбъднато желание,
по път към мен надежда оживя...
ще бъда смела, Небезлична
по призвание.

**
Искам и не искам

Аз искам да си моят хляб,
а аз да съм солта ти,
да бъда твой единствен свят
да го изричаш много, много пъти...

Не искам да съм твоят листопад,
от календара да не падат тъжни листи,
а вишнев цвят във ароматен водопад
от свежи и красиви мисли!

**
Спасение

Живеем безсловесно, в бездумие
и негативното копираме безумно под индиго.
Удавили сме чувствата си в безлюбовност
и красотата плаче със красива тъжност.
Мечтите ни са нотописни сълзи,
а стъпките ни - лавата стопена.
Гладът и Безнадежността се взират
в сивата циничност на пресития...
Любов, обгърната в болезненост
спаси човешката ни същност.

**
Орис

Защо Любов си ме орисала
все теб да търся омагьосана.
Реална ли си все съм мислила
или си лудост, радост моя непотърсена.
Път на жена и майка си осмислила
и душа за обич белязана, жигосана...
Без теб Любов деца и слънце няма
и музика и нежност и мечти
Дори да бъда вече достолепна дама
обичам да обичам, дори да ме убиваш
или не съвсем... почти...

**
Вярвам

С безмислие умората човърка
болезнено завръщане към спомени,
сърцето няма никога да сбърка,
защото знае - слънце мрака ще смени.

Отново мислите дълбаят
в обреченост и дива самота,
мечти, които се нуждаят
от споделеност и пречиста красота.

И винаги, когато си отиваш
откъсваш с нокти въгленчето топлина,
с нелепо недоверие закриваш
надеждата в пролука светлина.

А аз съм цялата тъга и горест
с безмълвна и ридаеща душа,
угасвам бавно без прашинка гордост,
но вярвам пак ще бъда най-щастливо пожеланата жена!

**
Везни

Всичко си струва и има причина
всичко е ясно като на длан.
Бягаш от празното,
връщаш се в себе си
и нови пътеки чертаеш си сам.
Звездите ти свалят, ти търсиш Луната,
Слънцето идва самичко при теб.
Въпросите питат, дерат тишината.
Везните накланят и сливи за смет.
Дали да избираш сам самотата,
дух и материя в бой за ответ…
Любовта победи във войната.

**
На всекиго ли?

На всекиго ли нощите са нежни или тъжни,
кога сълзите секват от смеха
и лунните милувки са ни съкровено нужни,
прикриват ли красивите слова греха?
Защо пък грях?
Нали е свята любовта пред мрака,
нали надеждата е светлина
и истината някъде ни чака,
прегръщаме мечтите и отново раждаме се в пепелта...

На всекиго ли дните са безгрижни или мрачни,
кога ни сгряват слънчеви лъчи?
Незаменими са и близки и далечни
усмивките във детските очи.
Защо пък само в детските?
И в твоите и в моите очи...
С тях осмисля се животът даже с грешките
и няма кой човешкото у нас да заличи.


**
Тъжно ми е

Тъжно ми е, тъжно ми е …тъжно.
Аз съм тази тъжна непокорна дама
миналото незапомнено,
с настояще бледо, в мелодрама
бъдеще без цел – обречено.

Търся …чакам без преструвка или поза
с недоволна маска без посока,
вричам се на стих и проза
в ролята нелепа на живота.

Грешна съм, но не безбожна.
Трудна съм и…с никой не споделям,
късната любов е невъзможна.
Стъпки, крачки как да определям,
младостта е противоположна…


**
Ако е Рай

Ако е Рай, ще бъдем млади,
влюбени ще бъдем,
ще се усмихва Слънце
и Луната ще блести.

Деца ще пеят,
ще лудеят, чуруликат
и птици волно ще кръжат.

Гора зелена, пътят ще е цветен,
реката бистра, тих поток.
Могъщия Балкан ще бъде вечен,
море с безбрежен хоризонт.

Ангелчета и безброй звезди.
Усмивки и сълзи, но малко
от радост или сбъднати мечти.

Земя, Вселена, Рай и Бог...
Човек е малък и голям
с делата си да бъде вечен
във този или в друг живот.

**
Лабиринт

Тъжен лабиринт без ясен изход
с потайни ниши и капани,
заложени нелепо от самата мен на вход.
В ъглите му искра надежда търси плахото ми его.
Като Темида, в размисъл претеглям суетата
баланс на чувствата и вето,
дилемата - компромис ли е любовта ...

Понякога е нужно да забравя, че съм дама
смирение заменям със борба
греша, проклинам, падам,
но обичам този свят за двама,
а часовникът без жалост
въпросително отмерва
- избери сама....

**
Свалете маските

Свалете маските,
добри сме по рождение.
Уловете краските,
щастието е решение.
Подарете цвете
и забравете грозното в смирение.
Пресушете сълзите,
да заспят в забвение.
Погалете бръчките,
чарът носи мъдрото послание.
Подайте си ръцете,
помощта е удовлетворение.
Калявайте душите,
и не лекувайте любовно сърцебиене.
Простете грешките,
хора сме – това е основание.
От залъка си подарете,
милосърдие не ще признание.
Не приспивайте усмивките,
позитивното е вдъхновение.
Украсете смело мислите
и обичайте в безвремие.

**
Не е същото

Не е същото, знам, че не е същото,
в мечтата обща разделихме се полярно,
чудо да се случи, няма да е същото...
и да се преструваме умело няма да е вярно.

Чужди сме, далечни и самотни,
твоето момиче лик загуби,
моето момче с очи превързани,
навикът разделя ни и думи груби.

Бита направи ни несигурни,
тръпката да пазим неуспяли,
в корена на спомените сме закотвени,
огън няма порива пак да запали.

Аз за теб съм закърняла и безчувствена,
ти си ми безкрило ангелче,
женственото да запазя днес съм вкопчена,
и виновнuк кой e, че сме други вече.

Болно е, когато чувстваме се непотребни,
тъжни сме, когато се корим,
уморени сме, защото сме безсилни,
себе си чрез другия да променим.

**
Като самотен стар чадър

Като самотен стар чадър
вися на орехова ретро закачалка,
но искам да съм шарено хвърчило...
Закачам се като износен сив балтон
с молци по подгъва в петно попило,
а трябва да съм весел пощурял балон.
Поглеждам в помътняло тъжно огледало
в сумрака недогоряла е свещта
и недопито в чаши вино ароматно...
потъвам в тази крехка нежност на нощта.
В уморени и треперещи ръце
на грапави и сухи устни,
горчи ми тъмното кафе -
изпих утайката, но тя тъгата помни.
Когато пея под дъжда
и само облака ми се усмихва,
прикривам всяка падаща сълза,
измивам болката и тя притихва.

**
Мечти и спомени

Когато мечтите се превръщат в спомени,
боли надеждата и иска да заспи,
настъпило е мрачното безвремие,
удавено в несгоди и сълзи.
Тогава ти не питаш и не молиш,
мълчиш и мислите се реят,
както влюбените жерави кръжат,
гнездо за обич търсят, но не пеят.
Сред низ въпроси някой ден прозираш -
ключът към мъдростта не е изгубен
и този лед от безобичност се стопява.
В отговора на живота пак си влюбен
и просто пътят продължава...

**
Нужен ми е път

Дъжда целувам и може би ми се присмива,
бълбука, шумоли потока, с него си говоря
и прозата, тегобата измива,
а после с ветровете диви споря.

Покрива шумата гора зеленодреха,
а аз открих, съблякох си душата
и искам да съм незабравка синеока
или сърдечно плаха, влюбена кошута.

Добрият горски дух ме води и привлича
и стига ми чрез него дъб или топола да прегърна,
родена съм и морски бриз да ме обича,
под ничие небе да съм – отново там ще се завърна.

Не мога и не искам да съм съдница,
а нужен ми е път, и да е светъл, и широк, Не прав...
да ме приемат истинска, все търсещата бродница
и пак ще бъда същата по лик и нрав.

[Mozo]

Отново късче красота

[Галина Ширлетова]

Благодаря ти, парченце Доброта!

[Галина Ширлетова]

**
Под чуждо слънце

Обичаме щастливо и мечтаем в паралелни светове,
омразата пресича ги с меридиан нещастен.
Палим се екваторно горещо в лъжливо нажежени цветове,
охлажда страстите нелепи двуполюсният студ полярен.

За смелите сърца далечни континенти няма
и безпреградни са морета, океани.
Родината се дави в политическата яма,
а Западът е шанс за младите небогоизбрани.

Демонът на глупостта прогонва ни децата,
от низост отвратени и бездарие,
да сбъднат с вяра пътя към мечтата,
под чуждо Слънце срещат нужното признание.


**
Целувам те, дете

Целувам те, дете, обичам те!
На миглите красиви и извити
търкулва се сълзичка
от очите със тъга измити,
потича носталгична мисъл
като по плачеща върбичка.

Целувам те самунче- дребосъчко,
отгде почерпи тази сила
да израстеш с инат и ум над всичко
и да останеш крехка, нежна, мила...

Целувам те, дете, прости ми,
че често грешно те разбирах,
ще чакам тук след N на брой години
да се завърнеш или продължиш по пътя,
който ти избирах...

**
Целувам те, дете /на другата ми дъщеря/

Целувам те, дете, обичам те,
тъгувам те с очакване
и липсва ми най-искрения блясък на очите
от всяко твое слънчево завръщане.

Целувам те, неспокойнице-немирнице
и мисля те как тази нежност детска
ти превърна с воля
в грижа и опора от сърце
и се запази силна за утеха моя.

Целувам те, дете, прости ми,
че днес и вчера не успях
да преболея болките ти,
кажи как да преглътнем грешките,
които аз далечно не прозрях...

**
Красива си, мамо

Красива си, мамо,
очите ти топли и сини,
все питащи, чакащи само
при тебе да идвам... прости ми.

Красива си, мамо, коси посребрели,
с преглътната мъка, обида, неволи
и майчина гордост дано се повтори
при нас и децата...и душите разтвори.

Красива с усмивка си, мамо,
свенливо решителна,
кротка и смела
опра ли се в твоето рамо.

Бъди дълго за нас, мамо,
с набраздено, но светло лице,
прегръщай ни с чисти ръце...
приютени в любящо сърце
силни сме, мамо.

**
Милея ви далечно

Четири очи звездици ясни,
две усмивки искрени, безгрижни, детски,
четири ръчичики нежни, сръчни и работни
и косите на немирните ми светлокоски.
Две гласчета мамини звънливи,
светът голям в мисълта ми сте събрали.
Две топли и обични сърчица,
как милея ви далечно и ви чакам
мои слънчеви деца...

**
Когато куклите заплачат

Когато куклите заплачат
от кукловоди несръчни,
и гората е сцена
с унила завеса мъглата,
тогава приказки страшни
мълвящи се в дебрите мрачни
разравят коварно душата.

Когато уморени полусенки
се превърнат в сенки на тегоба,
земята ще притихне...
След туй ще ни връхлитат
солени, бурни ветрове,
светкавицата чудеса ще зарисува,
ще коленичим пред различни богове,
но само истинският общ ще ни спасява.

**
Шахмат

Тази нощ отново съм сама
и преброявам личните ми грешки.
В наивното очакване на правдина
съзрях- животът е игра шахмат
с царица, цар и жалки пешки.

В играта всеки ход си има правила
и фигурите движат се на ляво или дясно,
но само пешката е все напред и упорита към целта,
макар, че бъдещето и е ясно.

Продават обещания на килограм безсрамно,
безскрупулно богатия ни дави в популизъм,
а собствената бедна същност най-безславно
в абсурда на фалшивия си героизъм.

Защо за да получиш, с честта си трябва да платиш,
с достойнство и с безценните си чувства,
не би могъл когато нямаш да дадеш
и себе си да продадеш
в безлюбовен грях и словоблудства.

[Матейко]

Господи!...

[Галина Ширлетова]

Господи!...

[Галина Ширлетова]

**
Сълзи

Сълзи, сълзи...
сълзи от обич и от гордост,
сълзи от радост и печал,
сълзи на бебе или старец
от някого в дар получаваш, без да си дал...
На майката сълзата пред децата е роса,
пред мъж любим жена не плаче -
тъй просто... дъжд вали.
Не си живял добре обаче
оставяш ли сълзите в спомени...

**
Колко пъти

И колко пъти ще убиваш това у мен,
което казваш, че обичаш?
Колко пъти ще открадваш
безценно оцененото ми време?
Животът си е мой,
макар, че с горест ти го подарявах.
Бих го дарила пак, но Нищо е без любовта ми...
За нея късно неповярвано узрявах
и тя ще ни дели и свързва даже след смъртта ни.
Простила съм ти, не защото си обречен
да не забравиш отдаденото ми сърце,
от днес до края прокълнат си
все да дириш като моите очи, ръце...

**
Боли

Боли, когато раждат те.
Боли Смъртта, фатално те боли.
Обичта боли, защо незнайно, но боли.
Боли те огъня сърцето дето пари.
Боли душата, безкрайно те боли.
Боли при среща, при раздяла безумно те боли.
Боли приятелство, предателство боли, дълбоко те боли.
Боли омразата, самотата те боли, жестоко те боли.
Боли надеждата ранена, безнадеждно те боли.
Боли те тишината, бездумието нямо те боли.
Боли те щастието и тъгата по мечтата те боли.
Боли сълзата ти кристална, искрено боли.
Боли те времето лекуващо, изстрадано боли.
Но безутешен си от болката в мислите, твоите… непростимите!

**
Думите мълчат

Когато думите мълчат...
понякога е болка и страдание,
понякога изтръпнали шептят
в раняващо доверие.

Когато думите жужат
в напиращо желание
с пърхащи криле
от клетка да спасят
най-съкровените мълчания.

Понякога те искат да крещят
в най-диво отчаяние,
в стремежа да освободят
от пошлото самосъзнание.

И думите намират ни сами,
понякога ни боледуват,
в билките втъкани са мечти,
докосват ни и ни лекуват...

**
Лека нощ, принцесо Самота

Добър вечер, Красота, Вечернице, Луна.
Лека нощ, принцесо Самота,
заспи, за мен не си добре дошла.
В прегръдката Морфеева притихвам...
Завита във вълшебно сънен балдахин
приспивам прозаични мисли и тъга.
В магията на небосвода син
Зорницата очаквам да изгрее
и приказната нощ със слънце
в огнен изгрев да се слее.

Здравейте, сънени мечти.
В милувка на кристална топлина,
прекрасни утринни лъчи
отпиват жадно глътки
галактична светлина.
Не се събуждай, Самота...

[Матейко]

**
Сълзи

Сълзи, сълзи...
сълзи от обич и от гордост,
сълзи от радост и печал,
сълзи на бебе или старец
от някого в дар получаваш, без да си дал...
На майката сълзата пред децата е роса,
пред мъж любим жена не плаче -
тъй просто... дъжд вали.
Не си живял добре обаче
оставяш ли сълзите в спомени...

**
Колко пъти

И колко пъти ще убиваш това у мен,
което казваш, че обичаш?
Колко пъти ще открадваш
безценно оцененото ми време?
Животът си е мой,
макар, че с горест ти го подарявах.
Бих го дарила пак, но Нищо е без любовта ми...
За нея късно неповярвано узрявах
и тя ще ни дели и свързва даже след смъртта ни.
Простила съм ти, не защото си обречен
да не забравиш отдаденото ми сърце,
от днес до края прокълнат си
все да дириш като моите очи, ръце...

**
Боли

Боли, когато раждат те.
Боли Смъртта, фатално те боли.
Обичта боли, защо незнайно, но боли.
Боли те огъня сърцето дето пари.
Боли душата, безкрайно те боли.
Боли при среща, при раздяла безумно те боли.
Боли приятелство, предателство боли, дълбоко те боли.
Боли омразата, самотата те боли, жестоко те боли.
Боли надеждата ранена, безнадеждно те боли.
Боли те тишината, бездумието нямо те боли.
Боли те щастието и тъгата по мечтата те боли.
Боли сълзата ти кристална, искрено боли.
Боли те времето лекуващо, изстрадано боли.
Но безутешен си от болката в мислите, твоите… непростимите!

**
Думите мълчат

Когато думите мълчат...
понякога е болка и страдание,
понякога изтръпнали шептят
в раняващо доверие.

Когато думите жужат
в напиращо желание
с пърхащи криле
от клетка да спасят
най-съкровените мълчания.

Понякога те искат да крещят
в най-диво отчаяние,
в стремежа да освободят
от пошлото самосъзнание.

И думите намират ни сами,
понякога ни боледуват,
в билките втъкани са мечти,
докосват ни и ни лекуват...

**
Лека нощ, принцесо Самота

Добър вечер, Красота, Вечернице, Луна.
Лека нощ, принцесо Самота,
заспи, за мен не си добре дошла.
В прегръдката Морфеева притихвам...
Завита във вълшебно сънен балдахин
приспивам прозаични мисли и тъга.
В магията на небосвода син
Зорницата очаквам да изгрее
и приказната нощ със слънце
в огнен изгрев да се слее.

Здравейте, сънени мечти.
В милувка на кристална топлина,
прекрасни утринни лъчи
отпиват жадно глътки
галактична светлина.
Не се събуждай, Самота...

Не посмях да изтрия ни едно от стихотворенията на Галина. Исках да цитирам само няколко реда от първото, зачетох се, после се зачетох във второто и така. Нищо не става за изтриване, защото е живо! Галина, Галина... Когато те чета, си припомням живота си. Но ти го разтваряш и осветяваш така, както слънчево глухарче разтваря дънна мида. Една молба - не се разхвърляй в различни теми, слагай всичко в една. Браво, браво Галактична светлина!

[Галина Ширлетова]

Ами не знам... Мисля, че имам поне още две теми, но всичко е истинското мое като Обич. Пък, който може да чете ще ги събере в едно, може и да греша...Благодаря ти, Матейко!

[Галина Ширлетова]

**
Как искам

Как искам да съм твоят сън,
красив и сбъднат,
вълшебство и звезда да съм
и чудеса магични да те трогнат.
Как искам да сме в приказка
"и заживяли..." да не е мeчта,
да ти омръзне моят смях
и всяка влюбена усмивка
да оживее тук, сега.
И искам да съм волна и лазурна чайка,
а ти светулката ми най-искрящо юнска,
гората да ни бъде майка,
морето с тъжен отлив да не ни напуска.
И още- лятото за нас да е без край,
все с нежност и простор да ни обгръща
и обич в кръговратна вечност като в рай,
при нас без страх да се завръща.

**
Да те изтрия

Да те изтрия от сърцето с гумичка
опитах упорито - не можах...
заседна в гърлото ми тъжна бучка,
да я преглътна вече пожелах.
Ще я заменям с ледена или...
ще вкуся захарната бучка на живота
дори да знам - след миг ще се стопи,
душата ми със сълзи е измита
и мъдра съм да ти простя...
ти ме научи - сила с болка се преплита,
а аз с любов от теб ще те спася!

**
Петно мастилено

Петно мастилено е твоят образ
да го почистя с нищо не успях,
за някои може да е бледо и невзрачно,
за мен по-синьо от очите, с които те мечтах.

И синя по неповторимост е кръвта ти,
така орисан си да си звезда,
разменяш гордостта със любовта си,
в зависимост са дълг и чест с тъга.

Когато ме обичаш аз съм светлосиня,
на петдесет със теб узрявам за света,
разплачеш ли ме ставам синьосива,
но cи оставам Аз
там край морето, спасява ме брега...

**
Бесовете ми

Не ме търси, защото съм безлична,
дори изстрадано да мразя не умея,
от моето Аз останах по-различна
и омагьосанa да отсъдя не смея.

Твоя да бъда решена бях твърдо,
безнадеждното ранява ме зловещо,
сърцето бие глухо, уморено и немъдро,
защо обичам те болезнено горещо?

Превърнах се във чакащо разпятие
в кръстопът на подивели ветрове
терзае ме неопределеното понятие
за неизвестност и прикрити бесове.

Къде да скрия сълзите, мечтите,
илюзията ден след ден ме дави,
пясъчни ли са на Любовта дворците…
подмина ме щастливата звезда и ме забрави.

**
На повече от петдесет

Искам да се любим
не като на двайсет или трийсет,
а сега - на повече от петдесет...
Да не крием неуверената нежност
и реки от страстен порив в свойта жадност
сушата в сърцата да удавят...
Огънят в очите свети,
слабостта ни бурята възторжено заля
шумотевично, горящо...
и после тихо, плахо, топло,
приютено слънце ни огря.
Тази сладка кроткост и умора
е безвъзрастова, няма етикет, цена.
Вечността е влюбеност без граници, окови
както срещата на огън с въздух и вода...

**
По тъмно...

По тъмно много ми се плаче,
на светло искам да мълча,
но с букви, срички, думи, изречения
пея, плача, смея се, гълча.
Гласно и негласно шепна откровения,
азбучните истини не искам да преспя.
Руши, тежи, боли да бъда искрена,
да мразя не умея,
борбата в мен ще бъде смислена,
когато обичта с душата си смиря.
Уморена от наивност и безличие,
лекувам навика и суетата,
безусловната любов е безразличие,
достойнство, гордост, Бог
и истината скътвам във мечтата.

[Галина Ширлетова]

Събуждай се до мен

Морето спи,
прибоя шепне в избеляла раковина
и тайните ми крие в нежни перли.
Нощта целува се с небето,
искрят събудени звездите
и чак до утрото копнежи милват
- днешни и предишни...
В червено златните отблясъци
прегръщат със зората
надеждата и светлината.
Слънцето разменя се на пост с луната,
прераждат се мечтите с новия ми ден
и пориви пулсиращи надбягват се със бриза.
Несбъднато повтарям... и миражно:
Обичам те, ела, събуждай се до мен!

**
Не ме приспивай

Събудих ли те...
може би не си заспивал,
и чакал, търсил си, мечтал,
надеждата за обич с обич си поливал,
във всекиго повярвал,
нелесен път чертал.
Нарекох те със името на светлината,
случайност, знак, живот, съдба.
А първата ни среща беше тъй позната,
далечно близки, търсещи се мъж с жена...
Когато се разминем в две посоки,
аз ставам сянка, вехна и тъжа,
с очи отворени потъвам във води дълбоки,
без топлия ти глас не мога да заспя.
Но ти събуждай ме, не ме приспивай,
да дишам и да крача с тебе искам,
в море от нежност ме заливай
и като влюбена вълна ще се разплискам.


**
Единственият изгрев

Не е късно,
нито рано е...
В сърпа лунен като в лодка,
плува вечността
в безкрая на притихнало небе.
В онемяло петолиние
се крие порив и боляща нотка,
акорди в мрежи от вина плете.
Зора е...
Събуждам се в две чакащи очи.
Единственият изгрев за човека,
когато утрото без пустота мълчи
е този в светъл, искрен поглед...

[Mozo]

Второто и третото много ми харесаха

[Матейко]

Третото може и гранит да разтопи. Това наистина е поезия!

[Галина Ширлетова]

Благодаря ви! Пожелавам на всеки поне един такъв изгрев!

[Галина Ширлетова]

***

Пречистване

Отрекох те сто пъти и те исках,
заравях те в мъглата и отравях
бурно, търсещо, ревниво...
Без теб и с теб мечтания потисках,
бленуване мое светло и диво.

Събуждах се, но не заспивах
от белотата ослепях,
в сънуван вече сън приспивах
отминали надежди и ги надживях.

След всяко утро с теб пречистени в росата,
по-топли и от изгревни лъчи,
разлистваме си лист по лист
безкористно душата
и огледално отразяваме очи в очи.