Казус по социални дейности

[Mozo]

Основи на социалната работа

Казус: Първородната дъщеря на семейство лекари се ражда увредена – психически и физически. Те я оставят в дом за медико-социални грижи, отказвайки се от нея. По стечение на ред обстоятелства и предвид професията им, след отказа от дъщеря си, те имат достъп до дома за деца лишени от родителска грижа и пряк контакт с нея. Но това не пробужда родителска обич и желание да я припознаят отново и да се грижат за нея, дори това да означава, че тя ще през повечето време в клиниките и специализираните заведения за такива деца. Те се отнасят изключително студено към нея, майка ù твърди, че детето ù е „пълен идиот” и не желае да има нищо общо с него. Заради своето нещастие тя наказва детето си с презрение и в очите ù се чете погнуса от родната ù дъщеря. Детето сега е на осем години и не може да ходи, то се влачи по гръб из стаята за игра в дома. То не говори и не е ясно какво точно разбира и доколко е умствено увредено, но специалистите от дома са убедени, че не е пълен идиот, защото отговаря на името си т.е. обръща се, реагира, когато го викат на име.
След сравнително дълъг перод от време, през който родителите на момиченцето не са идвали в дома за медико-социални грижи за деца, те се появяват със следното искане – искат да си осиновят здраво момиченце от дома, което да е със сини очи и руса коса и ако може да е с музикални заложби.

Аз като социален работник: никога не бих допуснала подобни родители да осиновят дете от дом, при условие, че са изоставили своето собствено там. В закона за осиновяване в България, това не е забранено, но това не означава, че е допустимо. Това ми напомня за Диоген Лаерций, който описва в своя книга един висш управник в Древна Гърция, който бива запитан защо не е предвидил наказателен закон за отцеубийството, а той отговаря, че се е надявал да няма такова престъпление. Сетих се за това, защото Законът за осиновяването в България не може да предвиди и обхване всичко. Можем да си пресдставим, че ще има родители, които биха оставили собственото си увредено дете и биха предпочели да осиновят здраво на негово място, но това е един от много казуси, които трябва да се обхванат от закон, който да ги регулира. Тук именно е ролята на социалния работник, защото тези родители не нарушават с искането си закона, а нормата, което само по себе си не е забранено или наказуемо. Социалният работник трябва да говори с родителите, относно искането им. Те подхождат към родната си дъщеря с отвращение и не показват наличието на чувства или разкаяние за това, че са я изоставили. Мотивите да осиновят дете вероятно е опит за копенсация на това, което им се е случило. Така те поправят грешката от миналото, като заменят своето дете за „по-добро” от него. Факта, че те подхождат като консуматори на стока и изрично подчетават физическите характеристики, на които детето трябва да отговаря и неговите таланти, показва, че те по-скоро са водени от суетата да са като другите – да са семейство със здраво и красиво дете. Трябва да им бъде отказано да осиновят дете, защото те подхождат към него като към вещ – домът за деца не е Mall, където да си ги избираме по външността. В дома пред социалните работници въпросните, иначе образовани мъж и жена са в светлината си не на родители, а на консуматори, на потребители. Забрана за осиновяване се налага поради ред причини, описани в Закона за осиновяване, но на такива родители трябва също да бъде забранено. Трябва да се предотврати след отказа да вземат дете от същия дом, да отидат в друг дом, където да успеят да се сдобият с друго дете.

Целият материал: