Почвознание

[Mozo]

Почвознанието е наука, която изучава почвата като природно тяло и основно средство за производство в земеделието.
Под понятието почва трябва да се разбира повърхностния рохкав пласт от земната суша, притежаващ св-вото плодородие. Плодородието пък е способността на почвата да осигурява всички необходими условия за развитието на р-ията.
Почвата като природно образувание се отнася към биосферата, т. е. към онази обвивка на земното кълбо, в която са разпространени и се развиват живи организми. Като продукт от взаимодействието на живите организми и литосферата почвата е необходима среда и условие за съществуване на всички сухоземни растения, животни и микроорганизми. Само чрез почвата зелените растения могат да синтезират органични вещества (фитобиомаса), които се използват от животните, микроорганизмите и човека. Чрез растенията в почвата постоянно се натрупват и се запазват всички елементи, необходими за развитието на следващите поколения растителни организми. Ето защо почвата е необходимо условие изобщо за развитието на живота върху земната суша.
От редица изследвания се установява, че днешната атмосфера в голяма степен е резултат от развитието на живота върху земната суша. Смята се, че присъствието на кислород в атмосферата е свързано изцяло с жизнената дейност на растеията. Въглеродният двуокис от въздуха непрекъснато се усвоява от растеията и след тяхното разлагане отново се връща в атмосферата. При дишането организмите поглъщат кислород и отделят СО2. Азотът от атмосферата, който участвува в синтеза на белтъчините, е тясно свързан с живите организми и почвата.
Съставът на хидросферата също е свързан с почвата, в която непрекъснато се образуват и редица лесноразтворими соли и чрез повърхностните и подпочвени води се отнасят в реките, езерата, моретата. Ето защо химичният състав на речната, езерната и морската вода, както и утаечните скали, е в зависимост от химичния състав на почвите. Поради това, че притежава свойството плодородие, почвата е станала едновременно и място за заселване, и средство за производство и обект на труда.
Изключиелно голямата и многостранна роля на почвата е обусловила обособяването на почвознанието като самостоятелна наука и научна дисциплина. Изучавайки почвата като като природно тяло и основно средство за производство в земеделието, почвознанието наред с другите агробиологични науки е призвано да съдейства за решаване на основната задача на земеделието - непрекъснато повишаване добивите от всички земеделски културири и повишаване продуктивността на животновъдството.

Съдържание и методи на почвознанието
Основните въпроси, които съставляват главното съдържание на почвознанието като научна дисциплина, са свързани с изясняване на образуването и развитието на почвата, респ. нейното плодородие, състава и свойствата й и влиянието им върху плодородието, закономерностите и разпределението на почвите по земната повърхност, начините и методите за създаване и поддържане на условия за максимално ефективно плодородие и методите за изследване на почвата. Тези въпроси се групират в две части.
Първата част обхваща въпросите около образуването, състава и свойствата на почвата, респективно зараждането и развитието на основното й свойство - плодородието. Разглеждат се й въпроси, свързани с класификацията и закономерностите в географското разпространение на почвите, като се изясняват особеностите на типа на почвообразуване в различните почвени зони.
Втората, специалната част третира въпросите за произхода, състава, свойствата и географското разпространение на отделните почвени типове в нашата страна и мероприятията за повишаване на тяхното плодородие.
Познаването на тези въпроси осигурява научното провеждане на редица основни земеделски мероприятия, като подходяща концентрация и редуване на културите, усвояване на правилна система на обработка и торене, борба срещу засушаването, заблатяването, засоляването, ерозията.
Почвознанието като самостоятелна наука използва и свои методи за изучаване на почвата. Широко се използват и методите на физиката, химията, геологията, биологията, математиката, информатика и т.н.
ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ПОЧВОЗНАНИЕТО

Почвознанието като самостоятелна наука започва да се оформя през първата половина на 19-ия век. Зараждат се два центъра на неговото развитие - Западна Европа и Русия. В Западна Европа и най-напред в Германия възникват неправилни представи, че почвата е инертно тяло, изветрителен материал, вместилище на хранителни вещества, получени при изветряването на скалите и вместо научно почвознание се оформя т. нар. а г р о г е о л о г и я. Тя разглежда почвата като чисто геологично образувание, получено от изветрянето на скалите. Според агрогеолозите почвата трябва да се разглежда като кора на изветрянето, а процесът на почвообразуването - като процес на изветряне. Отъждествявайки процеса на изветряне с процеса на почвообразуването, агрогеолозите са дошли до извода, че процесът на почвообразуването върви по една постепенно затихваща крива, т. е. че непрекъснато се губят хранителни елементи, че почвата непрекъснато обеднява.
В Р у с и я се оформя ново учение на почвата. Негов създател е Докучаев (1946 -1903). Основното в него е схващането, че почвата е особено, съвършено самостоятелно естественоисторическо тяло, възникнало и развиващо се по свои закони. Според Докучаев почвата е резултат от взаимодействието на редица фактори, които той нарече фактори на почвообразуване, основните от които са почвообразуващата скала, релефът, климатът, живите организми (растителни и животински) и възрастта на територията. Поради това за разлика от агрогеолозите под почва Докучаев не разбира само най-повърхностния слой (най-често обработваемия), а съвокупността от всички слоеве (хоризонти), които се изменят под влияние на организмите и другите фактори, поради което се различават по състав, структура, цвят и други признаци от чисто изветрителните материали на скалата.
Докучаев разглежда почвата като тяло, намиращо се в непрекъснато развитие. Разкривайки, че между отделните фактори и явления в природата съществуват закономерни връзки, той формулира и основните закони за географското разпределение на почвите - хоризонтална и вертикална зоналност - и разработи методиката за провеждане на почвени проучвания и с-вяне на почвени карти. Той създаде и първата научна класификация на почвите, поради което може да се каже, че почвознанието е руска наука, а негов безспорен създател е В. В. Докучаев. Почвознанието, създадено от Докучаев получи названието морфолого-географско или генетическо почвознание. През 1894 г. Докучаев създава първата в света катедра по почвознание в Новоалександрийския институт.
По това време работи и Костичов (1845-1895), който приема основните положения от учението на Докучаев, но обръща особено внимание на растителността, която според него играе решаваща роля в почвообразуването. Той определя почвата като пласт, в който се разполагат корените на растенията, а предмета и задачата на почвознанието като наука вижда в изучаване свойствата на почвите в зависимост от тяхното отношение към растенията. Той обръща особено внимание на факта, че плодородието зависи не само от съдържанието на минерални хранителни елементи, но и от физичните свойства на почвите. Благоприятният физичен строеж на почвата зависи от отглежданите растения и натрупването на хумус. По такъв начин Костичов застъпва схващането, че решаваща роля в почвообразуването и развитието на почвеното плодородие има биологичниа фактор и става родоначалник на развилото се по-късно биологично направление в почвознанието.
На Сибирцев (1860-1900 г.) принадлежи заслугата за развитието на учението за хоризонталната зоналност на почвите. Той оглавява първата катедра по почвознание в Русия и написва първия учебник, в който застъпва принципите на Докучаев за генетичното почвознание, като свързва идеите на Докучаев за почвата като естественоисторическо тяло със схващането на Костичов за почвата като среда за развитието на растенията. Сибирцев има особено голяма заслуга за утвърждаването и развитието на генетичното почвознание.
Голямо заслуга за развитието на почвознанието в Русия имат още Висоцкий (1865-1940), Глинка (1867-1927), Косович (1862-1915), Неуструев (1874-1928), а в след революционна русия - Гедройц, Вилямс, Прянишников, Тюрин и др.
Руските наименования на много почви, като чернозем, подзол, солонец, солончак и др. са приети в повечето страни.
В България почвознанието се утвърждава като самостоятелен клон от нашата наука през 1911 г., когато към Земеделската опитна станция в София се открива агрогеологична секция по инициатива на геологът Н. Пушкаров. Секцията става център, който започва да ръководи проучванията на почвите в страната. Теоретичните представи на нашите учени се покриват с тези на учените от Западна Европа, за което говори и названието агрогеологична секция, оглавявана от геолог. Първите наши агрономи са получили образование на Запад и учението на Докучаев до 1910 г. остава неизвестно. Независимо от това от самото начало Пушкаров правилно насочва работата на секцията и започва изучаването на почвите по райони, определяне на причините за изменение на свойствата им, набелязване на мерки за отстраняване на неблагоприятните явления (засоляване, заблатяване и др.) и съставяне на почвени карти. За пръв път през 1913 г. той провежда почвени проучвания от по-голям мащаб и публикува научния труд "Почвено-геологически очерк на Софийското поле", където пише, че за образуването на почвата е необходимо "съвокупното влияние на всички фактори".
През 1919 г. секцията се развива в отдел по почвознание към Централния земеделски изпитателен институт. Под ръководството на Пушкаров се проучват почвите в много райони, разработват се теоретични и практически въпроси и се издава първата почвена карта на България в М 1:500 000 (1931 г.)
През 1924 г. се оформя втори център на почвоведската наука - Катедрата по общо земеделие към Агрономо-лесовъдния факултет. Заслуга за това има проф. Странски, който в продължение на много години подготвя студенти по почвознание. След 1935 г. Пушкаров е отстранен от ръководство на почвения отдел.

Целият материал: